ЛЮБОВ ИЛИ КРУШУМ

Страница 29

Явора седеше на чина си, опитвайки се да се съсредоточи върху урока, но мислите й често се връщаха към Дилън. Дълбоко в себе си знаеше, че има нещо притегателно в него, нещо, което я караше да се замисля повече, отколкото искаше да признае. Въпреки че не беше сигурна защо, усещаше странна топлина и едновременно с това напрежение, когато беше с него.

С леко раздразнение си припомни, че за втори път тази сутрин беше открила себе си в неговите обятия – нещо, което я караше да се чувства уязвима, но и някак... защитена. Той беше всичко, което тя не искаше да признае, че й харесва – арогантен, уверен, почти заплашителен със своята притегателна харизма. Но в тези моменти, когато я гледаше, забравяше всяка иронична забележка, всяка ограда, която си беше изградила.

Замисли се как той вероятно я гледа сутринта, когато си тръгваше – със смесица от раздразнение и нещо друго, което не можеше да определи. Опитваше се да не обръща внимание на чувствата си, затова и от първия ден в училище ясно беше заявила пред всички, че не иска ничий интерес.

Изведнъж мислите на Явора прекъснати от гласа на учителя по математика. С леко раздразнение се върна към настоящето, изправи се, за да отговори на въпроса, усещайки как момчетата я гледат. Въпреки че се беше облякла сравнително скромно – с бяла поличка над коленете и късо елече, което оставяше дантелата на блузата й да наднича – усещаше как красотата й привлича погледите на всички в стаята. Но на нея не й беше нужно ничие внимание, особено в този момент, когато тя самата беше разсеяна от образа на Дилън и всичко, което той неволно пробуждаше в нея.

Дилън влезе в стаята, оглеждайки всички с леко надменен поглед, но погледът му бързо се спря на Явора. Тя стоеше изправена до чина си, отговаряйки с увереност, която явно впечатли не само Учителят, но и всички останали в стаята. Облеклото й – тази бяла поличка и късото елече – сякаш подчертаваше още повече нейната естествена красота. В този момент Дилън усети как се събужда онова ревниво чувство в него. Когато тя свърши с отговора си, той я извика леко раздразнен:

Дилън: „Явора, може ли да поговорим навън?“

Тя го погледна с леко изненадание, но веднага разбра, че той не е тук просто за да я поздрави. Последва го в коридора, усещайки всички погледи в гърба си.

Дилън: със сериозен тон „Ти наистина ли смяташ, че това е подходящо облекло за училище?“

Явора: с небрежна усмивка и малко сарказъм „Какво не ти харесва, Дилън? Това си е моят стил – нищо прекалено, всъщност.“

Дилън: ядосан „Стилът ти привлича погледите на всички, които само чакат повод да ти се нахвърлят. Не мислиш ли, че е малко прекалено за училище?“

Явора: вдига вежди, леко се усмихва „Сериозно? Ще ми казваш как да се обличам? Мислех, че не съм ничия собственост.“

Дилън: поглежда я остро, усещайки напрежението „Не казвам, че си моя собственост, но това не означава, че трябва да се разхождаш така, сякаш искаш внимание.“

Явора: усмихва се леко, но с предизвикателен тон „Иронично е, че ти си този, който прави сцената тук. Може би не всички са толкова притеснени, както ти.“

Дилън я погледна замислено, усещайки как думите й го предизвикват. Тя беше уверена, непреклонна и напълно наясно със себе си – и това сякаш го караше да я харесва още повече, въпреки че не искаше да го признае.

Дилън: по-меко, леко раздразнен, но и примирен „Просто искам да си наясно, че не ми е безразлично. И че трябва да се пазиш.“

Явора: усмихва се иронично „Благодаря за загрижеността, Дилън. Но не ми трябва спасител. Ще се справя.“

Той замълча, докато тя се обърна и тръгна обратно към класната стая, оставяйки го с чувство на безпомощност и все по-силно привличане.