ЛЮБОВ ИЛИ КРУШУМ

страница 15

Разговор на масата

Дилън:
(с усмивка)
— Знаеш, не бях сигурен какво да очаквам, но трябва да призная, че те изненада. Не съм ядал такава яхния от години. Мусака... За това не ми стигат думи. И кексът... Не се шегувам, май ще трябва да те запиша за личен готвач.

Явора:
(смее се леко и го гледа с известно съмнение)
— Не е нужно да се преструваш. Виждам, че ти харесва. Баба ми ме научи на тези рецепти, така че... може би трябва да й кажеш благодаря.

Дилън:
— Баба ти е истински гений, ако питаш мен. (взима хапка и се заглежда за миг)
— Но ти... ти наистина не си като останалите момичета, които съм срещал. Обикновено никоя не би се справила така добре в кухнята.

Явора:
(с малка усмивка и леко рошав поглед)
— Това е част от възпитанието ми. Мама и баба винаги са казвали, че кухнята е територия на жената. И аз съм научена да я ценя.

Дилън:
(намигва)
— Аха, значи затова отказа да ми помогнеш с масата, а? (пауза, след което добавя с леко шеговит тон)
— Не можеш да споделиш територията си с никого, нали?

Явора:
(с намигване)
— Просто не ми се искаше да развалям нещо, което вече си беше идеално. Няма нужда от помощ.

Дилън:
(кима с усмивка)
— Трябва да призная, че имаш стил. И не говорим само за готвенето. Ти си нещо повече от това, което изглеждаш.

Явора:
(поглежда го с малко недоверие, но все пак с интерес)
— Може и да си прав, но не се опитвай да си въобразяваш нещо. Аз не съм тук, за да бъда част от твоите игри, Дилън.

Дилън:
(с лека усмивка и сериозен тон)
— Може би... Но не казвам, че трябва да се „играеш“. Просто да разбереш, че и ти си част от тази игра. Всички сме.

Явора:
(повдига вежди и кимва)
— Това звучи опасно, Дилън. Не съм сигурна, че искам да участвам в такива игри.

Дилън:
(поглежда я в очите с малка усмивка, която съчетава загадъчност и интерес)
— Може би ти ще решиш дали ще играеш. Но ако решиш да продължиш, ще разбереш, че всичко тук е по-различно.