ЛЮБОВ ИЛИ КРУШУМ

Страница 42

След като Явора ми поднесе закуската с усмивка, изненадващо се приближи и ме целуна бързо по бузата. Преди да успея да реагирам или да кажа нещо, тя вече беше на път към вратата. Чух как затвори вратата след себе си, явно бързайки да стигне до училище. Останах сам, като още усещах топлината от целувката й, и се ухилих леко. Една такава проста, но лична постъпка... и сякаш остави нещо повече от просто знак за довиждане.

Хапнах закуската в мълчание, без да бързам, като през цялото време мислех за нея и за това как неусетно ми е станала толкова важна. Когато приключих, се качих в стаята, подготвяйки се за деня. Облякох черен панталон и черна риза, които пасваха идеално на новото черно сако. Закопчах колана и, поглеждайки в огледалото, забелязах колко добре ми стой по тялото отбелязвайки мускулите ми,и как сериозен изглежда — готов за каквото и да ме очаква.

Потегли към Стриптийз клуба и не след дълго той пристигна

Дилън пристигна в клуба и веднага забеляза две нови лица на бара – млади мъже, които не бях виждал преди. Те изглеждаха твърде спокойни за място като това, сякаш се чувстваха прекалено удобно в моята територия. Кимнах към бармана и му дадох знак да ги изпрати при мен в кабинета.

Заемайки мястото си зад бюрото, зачаках. Когато те влязоха, всеки детайл от поведението им ми говореше, че са свикнали да се движат в подобни среди, но не и на място, управлявано от човек като мен. Погледът ми проби напрегнатата тишина и казах с тих, но настойчив тон:

"Сигурни ли сте, че знаете къде се намирате? Не обичам непознати лица да се мотаят около бизнеса ми."

Един от тях направи крачка напред, опитвайки се да запази хладнокръвие. Но напрежението в гласа му беше неоспоримо, докато отговаряше:

„Просто сме тук за работа. Чухме, че имаш добри... стоки и хората говорят за теб.“

Усмихнах се студено и му дадох знак да продължи.

Мъжът настоя като обясни колко иска стоката на Дилън,но Дилън му каза,че не продава на непознати лица ни-най малко на хора който не са клиенти в стриптийз клуба,мъжът явно се издразни от това което чу от устата на Дилън...и нарече Дилън "кучи син "

Дилън запази спокойствие за секунда, но само една. Очите му се стесниха и с поглед прониза мъжа, който го беше нарекъл "кучи син". В гласа му се прокрадна ледено хладен тон:

"Какво каза? Май не си наясно с кого говориш."

Мъжът се усмихна предизвикателно, явно не разбирайки в каква опасност се намира. Дилън направи крачка напред, приближавайки се до него, докато лицата им почти не се докоснаха. Вече нямаше и следа от хладнокръвие, просто чиста, неподправена заплаха.

"Слушай внимателно," продължи Дилън с тих, но отекващ глас, сякаш всяка дума носеше тежестта на чук. "Аз не продавам на хора, които си позволяват такива коментари в МОЕТО заведение. Ти си никой тук, а това е моето място. Следващата дума, която кажеш, може да е последната ти."

Единият от двамата мъже понечи да се отдръпне, но Дилън блокира пътя му. "Май не си разбрал, приятел," каза той тихо, сякаш говореше за нещо рутинно. "Не допускам непознати, а още по-малко - непознати, които ми хвърлят обиди. Така че ще ти дам два избора - или се извиняваш и си тръгваш... или ще ти покажа как се решават нещата тук."

Думите му висяха във въздуха като тъмно предчувствие.

И изведнъж, в миг на пълна тишина, когато мъжът беше почти пред него, Дилън заби десния си прав със страшна сила. Ударът не беше просто бърз – беше смъртоносен. Мъжът не разбра какво го удари. Всичко се случи толкова бързо. Когато десният крос на Дилън попадна в брадичката му, той усети как костите му се счупват, а съзнанието му избледнява в нищото.

Тялото му се строполи безжизнено на земята, без нито една възможност да се изправи отново. Дилън остана неподвижен, гледайки как противникът му потъва в бездната на неосъзнатото, с един удар, който сложи край на всичко.

А другият просто избяга от кабинета но охраната на Дилън го хвана,след това Дилън каза"ако чуя че сте казали на някого,че сте били тук последното нещо което ще имат вашите роднини ще имат за спомен от вас е...един пръст от раката ви".

Мъжете бяха толкова уплашени че просто поклатиха глава а след това охраната ги придружи до изхода.