Яврора 16г момиче,мило,скромно,невинно,живее с баба си и майка си, в малък град,но съдбата я брача в Коста Рика
Дилън,27г мъж,груб,доминиращ, егоцентрък,няма емоция,получава каквото иска има 2 незаконни клуба,занимава се с незаконни неща,има няколко...
Докато Явора влизаше в банята, аз я наблюдавах с леко повдигната вежда, гледайки как се опитва да се измъкне с невинната си усмивка. Ясно беше, че се опитва да ме подразни, особено след като ми развали сутрешната целувка и заяви, че трябва да приготви закуска и да ходи на училище.
Когато излезе от банята облечена в зелена блуза и дънки,
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
погледът ми неволно се задържа върху нея. Този цвят подчертаваше ярките й зелени очи по начин, който трудно можеше да се пренебрегне. Тя ме забеляза, усмихна се, но сякаш нарочно не каза нищо за раздразнението, което усещах вътрешно.
— Сигурна ли си, че искаш да отидеш на училище днес? — подхвърлих шеговито, като се облегнах на рамката на вратата и я проследих с поглед.
— Някой трябва да се грижи за образованието ми, нали? — отговори тя закачливо, като ми хвърли игрив поглед, докато обуваше обувките си.
Тръгна към кухнята, но аз я настигнах, хванах я за ръката и я придърпах за секунда към себе си.
— Добре, но само защото настояваш — казах й с престорена сериозност. — Но после, когато се върнеш, няма да има повече извинения. Ти и аз — без никакви разсейващи фактори.
Тя се усмихна, пусна ръката ми и продължи към кухнята, явно доволна, че отново ме накара да й играя по правилата.
Докато я наблюдавах, докато приготвяше закуска в кухнята, внезапно си представих как ли би изглеждало всичко това, ако наистина живеехме заедно, ако всичко това беше наше ежедневие... Все едно си женен за нея, помислих си, и преди да осъзная, на лицето ми се появи усмивка, а после съвсем неволно се засмях тихо. Не знам какво беше това — забавно, нереално или направо нелепо — но ми стана странно приятно и леко... смешно.
Явора ме погледна подозрително, с леко присвити очи, очевидно забелязала странната ми реакция.
— Какво ти е толкова забавно? — попита тя, с онзи леко насмешлив, но и загрижен тон, който винаги използва, когато усети, че нещо не е наред или че я дразня нарочно.
— Нищо особено, — казах уж небрежно и се обърнах, за да скрия усмивката, която сякаш не искаше да изчезне от лицето ми. — Просто си мислех, че изглеждаш... доста добре в тази кухня, това е всичко.
Тя леко се изчерви, но продължи да ме гледа изпитателно, сякаш беше решила, че ще ме разкрие.
— Така ли? Само толкова? Или имаш нещо друго наум, което не искаш да споделиш?
Ухилих се и вдигнах рамене.
— Може би — отговорих двусмислено и оставих въпроса във въздуха.
