Яврора 16г момиче,мило,скромно,невинно,живее с баба си и майка си, в малък град,но съдбата я брача в Коста Рика
Дилън,27г мъж,груб,доминиращ, егоцентрък,няма емоция,получава каквото иска има 2 незаконни клуба,занимава се с незаконни неща,има няколко...
Дилън приключи със задачите малкият проблем беше дукомент които той трябваше да подпише,видя се с персонала попита как съврят,нямаше никъв сложен проблем, и потегли към къщата си
Дилън се прибра у дома малко след 17:00, с ума си на различни места. Излизайки от колата, усещаше тежестта на вътрешните си мисли. Влизайки в къщата, той видя Явора на дивана, замислена и гледаща някакъв филм. Тя не го забеляза веднага, а той с тихи стъпки се приближи до нея. Седна на малката маса пред нея и без да каже нищо, взе кичор от косата ѝ и го постави нежно зад ухото ѝ. Тя го погледна и усети, че нещо не е наред с него.
Дилън: (меко, със страх) „Страхувам се, Явора. Страхувам се да те обичам... Ти си толкова крехка, невинна... милата, грижовна... всичко, което искам, и се страхувам, че ще го загубя, ако... ако не направя правилното нещо. Не искам да ти навредя. Ти заслужаваш по-добре.“
Явора го гледаше дълго в очите, усещаше болката в гласа му. Тя не беше сигурна какво точно го тревожи, но знаеше, че имаше нещо скрито, нещо, което той не можеше да ѝ каже.
Явора: (със сериозен поглед, решена) „Не се страхувай да ме обичаш, Дилън. Аз съм силна, знам какво е животът... и все пак, понякога трябва да се доверим. Искаш ли да чуеш нещо, което съм научила?“
Дилън я погледна с любопитство, като се притисна малко по-близо до нея.
Дилън: „Кажи ми, Явора. Кажи ми какво научи".
Явора: (усмихвайки се, започна да разказва) „Нека ти разкажа една история...“
Дилън се отпусна, легна в скута ѝ и се остави на нейния успокояващ глас, докато тя започваше да разказва своята приказка.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Явора:"Имало едно време светлина, наречена любов, и тъмнина, наречена смърт. Те съществували заедно, създадени от времето, израстващи с него… и се влюбили. Така се родило влюбването — между любовта и смъртта.
Влюбването, точно както любовта и смъртта, било опасно. Знаеш ли защо? Любовта е светлина — не можеш да гледаш в светлината, без да си изгориш очите, нали? А смъртта… тя не те пуска, без сърцето ти да спре да бие. Влюбването е едно към едно с тях — изгаряш, гориш дълго… и накрая, щрак, сърцето спира да бие".
Дилън лежеше на скута на Явора, погълнат от думите ѝ. Историята, която тя му разказа, беше толкова дълбока и емоционална, че го хвана за гърлото. Чувстваше как вътрешните му стени започват да се разпадат, а сърцето му биеше неравномерно. Тя го беше накарала да се замисли за всичко, което е премълчавал и притеснявал, за всичко, което се беше опитвал да скрие.
Той вдигна поглед към нея, очите му бяха затъмнени, почти изгубени в нея, но и в себе си. Беше изцяло погълнат от нейните думи, които сякаш променяха всичко, което е вярвал досега.
Дилън: (с леко усмихка, но в гласа му се усеща болка) „Ти си като светлина, Явора. Толкова ярка… и толкова различна от всичко, което съм познавал.“
Той се надигна малко и я погледна в очите, след което нежно я хвана за ръката. Сърцето му започна да бие по-бързо, но този път не от страх, а от нещо, което не можеше да определи точно. Страх, може би, но и нещо по-силно от това.
Дилън: „Сега... сега вече не знам как да продължа. Твоите думи... те ме изпълват с всичко, което не можех да изкажа...“
Той затвори очи, почувства как всичко, което е натрупал в себе си, започва да излиза на повърхността. Тя беше тази, която го караше да мисли, да усеща, да бъде истински.
Дилън: „Може би не съм готов да се отдам изцяло… но за теб бих се опитал. Може би е опасно, но не мога да се откажа.“
Той я погледна отново, този път с още по-дълбок поглед.
