Яврора 16г момиче,мило,скромно,невинно,живее с баба си и майка си, в малък град,но съдбата я брача в Коста Рика
Дилън,27г мъж,груб,доминиращ, егоцентрък,няма емоция,получава каквото иска има 2 незаконни клуба,занимава се с незаконни неща,има няколко...
Явора пристигна в Коста Рика с почти непоносима тежест в сърцето си. Беше летяла часове наред, със сълзи, които не спираха да капят, но с решителността да стигне до него, да бъде до него. Какво щеше да стане с нея, ако я нямаше? Как щеше да живее без него?
След като излезе от таксито пред болницата, сърцето ѝ започна да бие още по-бързо. Стъпките ѝ бяха забавени, всяка секунда изглеждаше като вечност. Когато Ерик я видя, тя се хвърли в прегръдката му, отчаяна, несигурна, но благодарна.
„Ерик, как е? Какво се случи?“ – попита тя, разтреперана, а гласа ѝ беше едва чут.
Той я погледна с тъжни очи. „Операцията мина успешно. Дилън е стабилен, но спи. Лекарите казаха, че ще се събуди скоро. Но сега... ти можеш да отидеш при него.“
Сълзите отново започнаха да изпълват очите ѝ. Тя кимна, сякаш благодареше на съдбата за всяка секунда, която щеше да има, за да бъде до него.
Бавно и несигурно тя вървеше по коридора към стаята му. Всеки свой поглед към стените на болницата усещаше като натиск върху гърдите ѝ.
Когато влезе в стаята, видя Дилън легнал на леглото, обвит в превръзки и с приспивателно лекарство все още в системата му. Тялото му изглеждаше безжизнено, но все още беше неговото тяло, все още беше той.
Тя стоеше там, с поглед, който не можеше да откъсне от него. Чувстваше се изгубена, изплашена, но и благодарна, че имаше шанс да бъде до него, че не го беше изгубила.
„Дилън...“ – прошепна тя, седейки на ръба на леглото, взимайки ръката му в своите. „Не знам как да продължа без теб. Бях толкова изплашена, че ще те загубя. Не мога да живея без теб. Ти ми даваш смисъл, ти си моят дом.“
Тя го гледаше, докато нежно пръстите ѝ галеха ръката му, в опит да го почувства, да му покаже, че е тук, че е до него.
„Аз съм тук, с теб. Обичам те. Ще те чакам. Моля те, събуди се.“
В очите ѝ се насъбраха нови сълзи, но този път тя не се опита да ги спре. Беше готова да му покаже всичко – колко го обича, колко се е променила от когато го е срещнала
„Ти не можеш да ме напуснеш, Дилън. Аз... аз не мога да те загубя.“
Нежно тя притисна главата му към гърдите си, скривайки сълзите си в косата му, докато чакаше... чакаше да чуе неговия глас, да почувства топлината му отново.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
