Яврора 16г момиче,мило,скромно,невинно,живее с баба си и майка си, в малък град,но съдбата я брача в Коста Рика
Дилън,27г мъж,груб,доминиращ, егоцентрък,няма емоция,получава каквото иска има 2 незаконни клуба,занимава се с незаконни неща,има няколко...
Дилън беше вече доста пиян, а алкохолът напълно замъгляваше мислите му. Телефонът му звънеше за втори път – беше Явора. Той го погледна, след което хвърли отчаян поглед към Ерик.
Дилън (с горчивина в гласа): „Полудявам, Ерик. Обсебен съм от нея. Не мога да я изкарам от главата си, от сърцето си... от всичко!“
Ерик (загрижен): „Тогава защо не вдигнеш телефона? Тя се притеснява за теб. Не я оставяй да чака.“
Дилън (ядосано): „Не мога! Не мога да говоря с нея сега. Ще разбере, че не съм добре. Ще разбере, че не съм човекът, който заслужава.“
Ерик (категорично): „Слушай, брат. Това не е правилният начин да се справиш с това. Пусни чашата, дай ми ключовете. Ще те закарам вкъщи.“
Дилън (разпалено): „Не, Ерик! Не можеш да разбереш! Тя е всичко за мен. Всичко! А аз... Аз съм само развалина. Но тя принадлежи на мен. На мен и на всичките ми демони.“
Ерик се опита да се доближи до него, за да му вземе ключовете, но Дилън го избута грубо.
Ерик (настойчиво): „Дилън, не бъди глупак. Пиян си. Не можеш да караш така.“
Дилън (хващайки бутилката с алкохол): „Мога да правя каквото си искам. Не се меси!“
Дилън се изправи, олюлявайки се леко, и излезе от бара. Ерик тръгна след него, но не успя да го спре.
Дилън се качи в колата си, хвърляйки бутилката на седалката до себе си. Завъртя ключа, двигателят запали, и той излетя от паркинга с бясна скорост. Воланът скърцаше под напрежението на ръцете му, докато той натискаше педала до дъно.
Дилън (говорейки на себе си, яростно): „Тя е моя. Само моя! Никой друг няма право да я има. Не тя! Не Явора!“
Той удари с юмрук по волана, очите му замъглени от гняв и отчаяние.
Дилън (прошепвайки, със сълзи в гласа): „А ако ме напусне... Какво ми остава тогава?“
Думите му увиснаха в тишината на нощта, нарушавана само от звука на двигателя и писъка на гумите по асфалта.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Дилън натискаше газта все по-силно, докато гневът му го заслепяваше напълно. Стиснал волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха, той се взираше напред през размазания от алкохола поглед.
Мислите за Явора не го напускаха. В главата му отекваха думите, които никога не се осмели да ѝ каже, страхът, че я губи, и демоните, които не му даваха мира.
Дилън (ядосано, през зъби): „Какво направих... Защо ѝ позволих да си тръгне? Тя е всичко за мен. А аз? Аз съм просто един провал!“
Гумите изскърцаха, когато колата му влезе в завой с бясна скорост. Светлините на уличните лампи проблясваха хаотично в страничните огледала.
В един миг всичко се случи твърде бързо. Задният мост на колата поднесе, гумите изгубиха сцепление с мокрия асфалт. Дилън дръпна волана рязко, опитвайки се да овладее автомобила, но беше твърде късно.
Светлините на насрещния автомобил го заслепиха.
Дилън (крещейки): „Не... не сега! НЕ!“
Колата се завъртя на пътя и с ужасяващ грохот се вряза в крайпътното дърво. Металът се огъна като хартия, стъклата се разлетяха във всички посоки. Момент на гробна тишина... а след това – само звукът на капещото масло и звънтящото ехо от сблъсъка.
Вътре в останките на автомобила Дилън лежеше неподвижен. Кръвта му се стичаше по лицето и попиваше в ризата му. Очите му бяха полупритворени, а слабата му усмивка сякаш шепнеше: „Явора... прости ми...“
