ЗАВЪРШЕНА!
Яврора 16г момиче,мило,скромно,невинно,живее с баба си и майка си, в малък град,но съдбата я брача в Коста Рика
Дилън,27г мъж,груб,доминиращ, егоцентрък,няма емоция,получава каквото иска има 2 незаконни клуба,занимава се с незаконни неща...
Докато лежах до нея, уж със затворени очи, усещах всеки неин поглед, всеки нежен жест. И когато тя се наведе и ме целуна по бузата, едва се сдържах да не се усмихна. Тя си мисли, че не съм усетил, но всеки път, когато прави нещо такова, ми доказва колко много означава за мен.
Наблюдавах я, когато стана от леглото - всяко нейно движение, начинът, по който косата й падаше на раменете, дори как бялата й блуза подчертаваше очарователната й увереност. Как да не ревнувам? Който и да я види, ще забележи същото, което виждам и аз -излъчването й, което кара всички да се обръщат след нея.
Когато излезе от стаята, станах и се подготвих за деня. Взех черната риза и панталон
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
- всичко, което подчертаваше увереността ми. Но докато се обличах, мислите ми бяха само за нея. Тя не беше просто момичето, което живее под моя покрив. С всяко малко нещо, което прави, ме държи вързан към нея - и дори не знае това.
Когато слязох в кухнята, първото нещо, което забелязах, беше закуската, приготвена специално за мен. Вниманието и мисълта, които Явора беше вложила, излъчваха топлина и грижа. А после видях бележката до чинията. Взех я и, докато четях думите й, усетих странно усещане - нещо, което не можех лесно да определя.
"Благодаря ти, че се погрижи за мен и не ме остави сама вечерта. Това значи много за мен."
Бележката беше кратка, но я прочетох няколко пъти, сякаш се опитвах да запаметя всяка дума. Мислех си колко е уязвима, но и колко сила крие в себе си. Колкото и да не исках да го призная, това ме накара да се усмихна. И същевременно... проклетата ревност пак се промъкна - мисълта, че някой друг можеше да я види по този начин, да я оценява и разбира, както аз.
Стиснах бележката, прибрах я в джоба си и седнах на масата. Може би всичко започваше да придобива значение, което не бях готов да призная - не пред нея и определено не пред себе си.
