You

Глава 32: Oh,NO!

Алармата ми звъни точно в 6:30 както всеки ден. Отмествам ръката на Доминик от тялото си и се надигам, да изключа неприятното звънене. Обръщам се към него,след като я изключих и се вгледах в лицето му. Изглежда толкова по различен когато спи,когато е спокоен...по-млад. Пресегнах се по-близо и погалих с върха на пръстите си челото му и отместих няколко кичура коса,паднали върху него. Лека усмивка се заформи на спокойното му лице и веднага дръпнах ръката си, за да не го събудя.

-Беше хубаво..-каза ми с тромав и сънлив глас. Хвана внимателно китката ми, поставяйки я отново на лицето му.

-Не исках да те будя...-казах тихо.

-Ако можех, всеки ден бих се будил по този сладък начин...с теб-промърмори, а аз се изчервих. Наведох се леко към него и оставих малка целувка на бузата му.

Когато успях да се измъкна от леглото, отидох до банята и се оправих на бързо и после се върнах в стаята при него, само, за да видя. Че той все още лежи и няма никакво намерение да става.

Облякох се, оправих си косата и седнах да се гримирам и повтарях на Доминик пред 5 секунди,че трябва да става и да се оправи защото ще закъснеем.

-Достатъчно хубава си и без тези боклуци по лицето си,бебо!-каза ми нежно и стана от леглото, приближавайки се към мен. Не можех да откъсна погледа си от полуголото му тяло, което виждах в огледалото. След 2 секунди той стоеше до мен и бавно и мъчително целуваше врата ми, а тихи стонове излизаха от устата ми. Не е честно така..знае,че това няма да ми стигне и сега само ме дразни за да получи своето...

-Хайде,бебо, върни се в леглото с мен...имаме достатъчно време-каза ми и се отдръпна от мен и веднага се намусих от отсъствието му.

-Не..точно се оправих-направих жалък опит да му се противопоставя. Обърнах се и продължих да си слагам червилото, без да го поглеждам.

-Не бъди такава,бебо...хайде-приканваше ме той, но този път щях да отстоявам своето. Колкото и да искам да се върна там с него. Клатя глава в отказ.

-Готова съм!-казах му без да обръщам внимание на глупавите му намръщени физиономии и всички неща които ми наговори.

-Добре тогава...ти изгуби един невероятен старт на деня!-каза ми и стана от леглото. Грабна една черна тениска от шкафа си и обу джинсите който беше захвърлил на пода предишната вечер.

-Не, не съм..защото се събудих с теб!-казах и завъртях един кичур от косата си.

-А, сега вече започваш да си просиш това от преди малко?! О,не..офертата изтече, госпожичке!-самодоволно се изхили пред мен и размаха пръст. С бавна крачка се доближих до него, усещайки как сърцето му започва да бие по-бързо и по-бързо с всеки милиметър в който се приближавам. Жадно целунах устните му и усетих как топлият му език вече търси моя. Как телата ни вече започваха да се разпалват. Той леко захапа долната ми устна, а тих стон се блъсна в меките му устни.

-Тряб..трябва да тръгваме....-простенах в устата му.

-Знам...-промърмори срещу мен.

Пристигнахме точно навреме. Когато влязохме, видях Джоузи пред кафе машината и тръгнах към нея с бодра крачка, а Доминик ме следваше по петите.

-Здрасти-казах й когато стигнах и я прегърнах, но веднага можех да видя как притеснението изпълва тялото й.

-Здрасти-каза ми тихо, без да ме поглежда.

Взех кафе за мен и Доминик, защото тя вече си беше взела и сега настана онзи "страшен" момент. Дали просто да кажа чао на Диминик или да го целуна. Не знам какво да правя? Не знам какво ще си помислят другите..не, че има кой знае колко много хора, сега.

-Чао,бебо!-каза ми той, притискайки устни към моите. -Ще се видим после..-кимнах му в съгласие и се обърнах към Джоузи. Да, определено виждах шока изписан на лицето й.

-Ще ти обясня..после-казах веднага и отпих голяма глътка от кафето си.

-Бих се радвала да чуя...не ми е ясно как от добрия брат, мина на..на това нещо..-каза с погнуса, буквално потрепна цялата.

-Хей, казах,че ще ти обясня после. Не си прави прибързани заключения-помолих я веднага и леко я сръчках по рамото.

-Добре, добре няма да казвам нищо, докато не чуя версията ти..

След всичките изтощителни лекции се отправих към стаята си. Надявам се да няма никого, за да остана насаме с мислите си. Но защото това не е някой филм и нещата не може да са като по вода, всичко изведнъж ми се стори черно и в този момент ми се прииска да не бях отваряла вратата. Лукас, Доминик, Софи и Зак.. стояха в стаята и търпеливо изчакваха да се върна. Бог да ми е на помощ!

Затворих врата след себе си и стоях и гледах ту единия, ту другия без да казвам нищо.