You

Глава 48:Just write

Нали знаете усещането на затишие пред буря.Точно това се усещаше сега в малката стая.С Доминик бяхме седнали на малкото легло, един срещу друг, и просто се гледахме право в очите.Никой не можеше да каже нищо.Чувах само тежкото му дишане и шумът на вълните.А в очите му виждах болка,страдание,страх...

-Моля те,кажи нещо..-гласът ми беше тих и плах.Знам,че разговорът който щяхме да проведем щеше да промени живота ми по някакъв начин,но все още не знам в коя посока.

-Не знам какво...не знам как...страх ме е,че след като ти го кажа ще те изгубя завинаги и повече няма да искаш да ме погледнеш.Страх ме е прекалено много...-каза ми Доминик с натежал глас.

Не знам какво да правя.Не знам как да го накарам да ми каже, не искам да го притискам,но знам,че сам няма да ми каже нищо.Боли от мисълта,че мога да го изгубя,боли ме от това,че е скрил нещо от мен и знам,че го е страх да не ме изгуби.Знам,че го е страх да не си тръгна, знам,че го е страх да не ме нарани,знам,че би направил всичко за мен и знам как би се борил за мен,за нас.Знам,че в тези няколко месеца той се промени..промени се към по-добро и знам,че го направи заради мен.Знам,че се опитва да бъде добър и да ме прави щастлива и знам,че любовта която изпитва към мен е същата която аз изпитвам към него.Знам,че между нас нещата не винаги са розови и лесни,но вярвам,че можем да минем през всичко,заедно.Знам,че бих направила всичко да го задържа до себе си и знам,че винаги бих го изслушала...когато си позволи да говори с мен,когато иска да споделя с мен...Знам,че го карам да се усмихва,така както той кара мен и знам,че го уча на нови неща,така както той- мен.Знам,че го обичам толкова много,че бих направила всичко.Обичам го толкова,че чак ме боли.Боли ме да го гледам така пред мен.

-Имам нужда от въздух.Трябва да изляза...-каза ми след време и пусна ръката ми и излезе бързо от стаята.Пронизваща болка сряза корема и сърцето ми.

-Дом...спри,можеш да говориш с мен...можеш да ми кажеш всичко, знаеш,че винаги ще те изслушам..не прави така...говори с мен,моля те..-изрекох думите,но беше прекалено късно защото него го нямаше.Беше излязъл и не ме чу.Не знам какво да правя сега.Седях като препарирана на леглото и дишах тежко,сълзите които сдържах през цялото време сега напираха да излязат.Повтарях си,че ще се върне..трябва да се върне.Той ще се върне.

Часовете минаваха,а аз продължавах да седя на леглото с подпрени крака под брадичката ми и бавно се мърдах напред и назад,напред и назад.Имах чувството,че се намирам в лудницата-бяла стая,бяло легло,сълзи...болка... Думите му се преплитаха заедно с моите и не спираха да се въртят в ума ми.