The Stranger

14. Не е просто сън

Гледна точка на Дерек

Аш: Не за първи път сънувам нещо и то се сбъдва на следващия или по-следващия ден. - след тези думи излезе от колата и се прибра.
Аз паркирах в гаража, но думите ѝ ме притесняваха. Въпросът е защо? ,,Може би защото е нормално да имаш сън, който се сбъдва, но обределено не е нормално този сън да предсказва смъртта на повече от 300 души" - Обади се подсъзнанието. Но като се замисля е право. А и тази книга, която четеше на терасата... Тя беше на семейството на Кам. Той ми е казвал за нея. До колкото си спомням е била много ценна и умело са я криели. До нея са имали достъп само баща му, майка му и един от по-големите му братя. Когато я попитах тя ми каза, че я е намерила в мазето. Но това не е възможно. Малко преди да изчезнат те я унищожиха, защото ,,била твърде опасна". Как една книга може да бъде опасна? И как така тя я е намерила в мазето при положение, че беше изгорена? Тук нещата не се връзват. Ашли знае нещо и умело го крие. Но какво? Дали е възможно да е като Камеран? Или да му е враг? Единствените, които знаехме за тайната му сме само аз и Дилън.
Тя спомена, че е открила и други неща. О ГОСПОДИ!!! Ами ако разбере. Освен ако вече не знае. Какво ли друго е открила? Вече започвам да се притеснявам. Тя не бива да разбира.
Обърнах се и погледнах към часовника. Как така е 00:07 часа през нощта? Колко дълго трябва да съм размишлявал. Утре ще продължа. Нямам повече сили сега. Утре ще звънна да кажа и на Дилън. Да така ще е най-добре.

Гледна точка на Ашли

След като слязох от колата се прибрах по най-бързия начин. Както си и мислех Дерек крие нещо. Защо така пребледня като му казах че съм сънувала как ще умрат повече от 300 души? Добре ако приемем че си е помислил че това наистина не е нормално и се уплашил, тогава е нормално да пребледнее. Но имаше нещо особено в погледа му. Сякаш си спомня нещо. Но какво? Въпреки всичко не разбирам начина по който реагира като му казах че не ми е за първи път да сънувам подобно нещо.
Сега не ми е до това. Първо ще проверя онази папка, която беше с парола и си я пратих на пощата.
Включих лаптопа ми, седнах на леглото с него, и отворих папката. Това не го очаквах. Вътре имаше само един дукомент. Просто една снимка. Отворих я. Какво толкова ѝ има на тази снимка, за да я пазят в тайна.
След 10 минути чакане зареди. Снимка на картата на света.
- Сериозно ли?
Макар и на глас този въпрос си го зададох с доста голяма ирония. Чак сега забелязах, че по картата има малки хиксчета. За какво ли са? Само да не са отбелязани с тях местата където собственика на лаптопа е бил на почивка. Това вече ще е странно. Поогледах я още малко, но не открих нищо интересно. А и да си признаем идвали щях да открия, защото може да се каже че географията не ми е силната страна. Абе този предмет ми куца и то здраво. В крайна сметка реших да изпринтирам картата. Закачих и нея за таблото. Огледах доста добре дъската за пореден път, но отново нищо не измислих, а въпросите си оставаха.
Вече ставаше късно и не ми се ходеше на разузнаване в мазето. Кой знае какво ме чакаше там. Реших да дочета онази книга, но първо минах през банята. Наистина се нуждаех от един хубав и топъл душ. Дори и след него лошото ми предчувствие което имах си оставаше.
След като се изкъпах се погледнах в огледалото, като не спираха да си тананикам една песничка. Огледах се в огледалото и не изглеждах никак зле, но нещо прикова вниманието ми. Колието, което Дерек ми сложи на врата. Беше изящно както винаги, но не беше ли черно или винаги е било перлено синьо. Такаааа сигурно си въобразявам. Ами то е нормално с толкова много въпроси без отговор.
Върнах се обратно на леглото. Отворих книгата и се зачетох. Не знам защо, но винаги щом чета от нея получавам Дежа вю. Да знам как звучи, но просто имам чувството че всичката тази информация вече я знам и книгата просто ми я припомня.
Стигнах до 62 страница и какво да видя, останалите 138 страници бяха празни. Започнах да ги разгръщам една по една, бавно и старателно. Ами ако на тях имаше скрити послания или знаци.... Да знам май вече се филмирам. И то доста. На една от последните страници имаше залепено пликче за писма. Отворих го и там наистина намерих писмо:
Скъпи Шон,
Като най-голям завещавам на теб тази книга. На празните страници запиши своите открития. И не забравяй! Не показвай тази книга на никого. Грижи се за нея. Пази я като очите си. Знам, че не съм ти го казвал лично, но тази книга крие голяма тайна. Тайна, която може да се окаже твърде опасна и за това не я написах в в книгата. Моля те пази тайната ни. Сега тя е важна. Грижи се за майка ти и братята и сестрите ти, но най вече за Камерън. Бъде внимателен с него. Кажи му истината за семейството ни, ако не съм го направил вече. Показжи как се прави всичко и най вече наставлявай го. Сега ти си главатарят. Дръж се като такъв. Щом четеш това значи са ме намерили. Искрено съжалявам, че се налага да ти оставя този товар, за който не си подготвен. Моля те не ме мрази синко. Не ме мисли и за страхливец, защото бягам от Тимор. Правя го, за да ви предпазя от тях. Правя го защото не искам да ви намери и ви обичам.
Вечно твой Блейк.
Пс. Мисли преди да действаш!

След като прочетох писмото останах повече от шокирана. Момент да разясним. Значи Блейк е баща на Шон. И според това писмо до колкото разбрах той оставя на Шон грижата за братята и сестрите му сред които е и Камерън. Това значи че Блейк е негов баща. Но за какви тайни говори. До колкото разбрах едната си я държи за себе си и смята да си я отнесе в гроба, а другата поверява на сина си. И защо в това писмо е намесено и моето име. Ако не знаете фамилното ми име е Тимор. Да знам че е странно. Защо той бяга от нас и защо ние го преследваме. Обърках се. И то много. Станах и закачих писмото за дъската. От всичко това само едно ми направи впечатление - колкото повече улики откривам, толкова по-сложно става. Не трябва ли да е обратното.
На бюрото до дъската с ,,улики" бях оставила един от пръстените които намерих. Взех го защото привлече вниманието ми. Надигнах се от леглото и отидох до бюрото. Взех пръстена и се върнах обратно. Започнах да го оглеждам. Струваше ми се толкова познат, но от къде.
Затворих за миг очи и пред мен се появи следната картина:
Жена. С тъмна, гарваново черна коса. Облечена в красива бяла рокля, обагрена в кръв. Но кръвта не беше нейна. Жената ридаеше, молеше за помощ но никой не идваше. Чак сега забелязах къде се намира. Тя беше в подземния затвор, който открих едва вчера. Имах чувството че познавам тази жена. Точно преди да отворя очи осъзнах че красивият, нежен и изящен пръстен всъщност бе неин.
Отворих рязко очи. Огледах се. Всичко си беше наред. Поставих пръстена на нощното ми шкафче. Рязко ме заболя главата и после......после не помня нищо. Аз Просото заспах. Но този път сякаш толкова дълбоко и непробудно, че спокойно би могло да се каже и завинаги.