The Stranger

45. Дете на смъртен и демон

След като Ерик си тръгва и останах сама имах пре достатъчно време да мисля за случилото се. То буквално не ми излизаше от главата. И как няма. Все пак не в всеки ден от нищото ти порастват крила когато си на крачка от това да загубиш девствеността си.

Минаваше 19:00 часа. Застанах пред огледало. Една малка част от мен се разочарова като видя, че крилата ги няма. Тайничко ми се искаше да ги видя отново. Бяха толкова изящни и красиви. Затворих очи припомняйки си визията им и самия начин по който ги чувствах върху мен. Изведнъж вятър развя черните ми прави коси, сякаш огън изпълни вените ми и цялото тяло. Отворих очите си и се видях. Изглеждах като някой предвесник на смъртта дошъл от ада на земята, за да всява смут, болка и страх. Огромните ми черни ангелски крила със Слатина кант се бяха разперили. Отново бях облечена в копринената кърваво червена пелерина, а отдолу в изцяло черни одежди. Почувствах необичайно сила.

Излязох на терасата. Там във въздуха отново стоеше онзи черен облак от прах и пепел, който аз наричах портал към ада. Концентрирах се и след секунда вече се реех в небесата. Минах през облака и се озовах в онази гора. Сега имах шанса да я разгледам. Черното до преди часове небе си беше същото но с малката разлика, че сега на фона ме стоеше една огромна кърваво червена луна, която осветяваше всичко наоколо.

Вървях лутайки се в гората. Изневиделица зад мен чух стъпка. Затичах се с всичка сила напред. Човека или демона, който беше зад мен също тичаше. Една ръка сграпчи моята, обръщайки ме лице в лице с преследвача.
Итън: Да ти го призная...за демон наистина тичаш наистина бързо. За момент си помислих, че ще те изпусна дори летейки.
Аз: Какво искаш Итън?
Итън: Теб.
Аз: Моля!?
Итън: Правилно чу. Искам теб. Знам, е не започнахме много добре и съжалявам за дето се отнесох така, но и ти не беше много честна спрямо мен. Опитвам се да кажа, че до сега не съм срещал друга демонка като теб. Ти си различна. Не ти пука кой съм и с какво потекло съм, говориш на ти....дори смееш да се караш с мен и да ми противоречиш. Признавам че това в началото ме ядоса, но и някак ми допадна.
Аз: Ако си приключил с обясненията си в любов смятам да си продължа разходката.
Итън: Разходка ли? Каква разходка в забранената зона?
Аз: Това е забранена зона?
Итън: Да! Не се прави, че падаш от рая. Ако може бих желал да се присъединя към теб и твоята разходка. Можем да се разходим из града, тъкмо ще ме разведеш наоколо.
Аз: Аз? Да те разведа из града? Не си ли ти този който трябва да го стори?
Итън: Не, не съм. Цял живот съм жив в замъка, а ти си израснала в града. За това е логично да го познаваш.
Аз: Кой ти каза, че съм живяла в града?
Итън: Ако не там, къде тогава?
Аз: Пак започваш с тези досадни въпроси. Мисля че прекаляваш с навлизането в личното ми пространство.
Итън: А ти отново не ми отговаряш и се държиш дръпнато. Защо просто не ми отговориш като не питам нещо?
Аз: А ти защо просто не си затвориш устата и не спреш да питаш.
Итън: Ей внимавай какви ги говориш!
Аз: Защо? Да не би дявола да вземе да се ядоса и да ме напляска заради лошото ми поведение? - казах с престорен детски глас.
Тъкмо свърших когато той ме метна на рамо и полята на някъде. Аз блъсках с юмруци по гърба му и ритах с крака, което ми спечели няколко силни плесника по дупето. Щом ме свали отново на земята и стъпих на крака усетих леко парене.
Аз: Супер. От това ще остане синина. - прошепнах аз разтривайки леко мястото на което ме бе удрял.
Итън: Е добре дошла в заградената кралска градина, от където не би могла да избягаш, защото единствения изход е чрез летене над 50 метровата ограда, а ти нямаш крила.
Аз: И защо си мислиш, че не мога да се измъкна.
Итън: Както казах ти нямаш крила.
Аз: Кой ти каза, че нямам крила.
Итън: Я не ми се прави на умна. Та то си личи. Аз никъде не виждам такива на гърба ти.
Аз: Това, че не виждаш нещо не значи, че го няма.
Итън: Тогава къде са ти крилата?
Аз: Те са си там. Просто предпочитам да не ги показвам.
Итън: Нима твърдиш, че можеш да премахваш крилата си когато си решиш?
Аз: Да.
Итън: Защо ги държиш скрити?
Аз: Поради две причини.
1. По лесно се придвижваш когато си без крила
2. Не ги показвам защото оите са различните
Итън: Какво имаш предвид под различни?
Аз: Ами не са като вашите. Те са различни.
Итън: Ще ми позволиш ли да ги видя? Моля те. - той тръгна да разкопчава пелерината ми но аз се отдръпнах назад.
Аз: Аз...не знам.
Итън: Моля те. Само искам да видя с какво са по различни.
Аз: Добре, но после веднага ги скривам.
Итън: Дадено!- плесна доволно с ръце като малките деца.
Затворих очи, концентрирах се и крилата ми се разпериха създавайки силен вятър наоколо. Чак сега забелязах, че моите са по-големи от тези на другите демони. Итън седеше и гледаше със зейнала уста.
Аз: Е дано си доволен. - казах и прибрах крилата си. Той сякаш се опомни и започна да говори несвързани неща:
Итън: Но как..... И защо......
Аз: Какво как и защо?
Итън: Как е възможно да си скриваш крилата и защо твойте са отчасти златни и много по-големи от тези на нормалните демони.
Аз: Може би защото не съм като нормалните демони. - казах и легнах на тревата заглеждайки се в небето. Итън легна до мен:
Итън: Какво имаш предвид с това, че не си като другите демони? Да вярно е че си с малко по различни крила но защо пък да не си като другите?
Аз: Ооо повярвай ми. Определено не съм като тях. Та аз буквално преди няколко часа разбрах че ада наистина съществува и то само и единствено защото ей така от нищото ми поникнаха криле и ме изтреляха през портал към ада. Но защо ли ти разказвам и аз?
Итън: Момент! Ти едва сега разбираш че си демон? Но ако не си отраснала тук в ада къде тогава?
Аз: Не съм демон, а човек на когато са му изникнали крила.
Итън: Значи живееш в човешкия свят. Това може би обяснява защо можеш да прикриваш крилата си.
Аз: Какво искаш да кажеш?
Итън: Ами единствено ангелите пазители имат способността да отварят портали към човешкия свят, а тъй като ни си демон според една много стара легенда ако демон успее да премине през ангелски портал и създаде семейство с човек то детето им ще може да създава такива портали към ада.
Аз: Ако сме приключили аз ще си вървя. Уморена съм а вече сигурно минава 22:00 часа
Итън: Моля те остани само тази вечер в двореца. Не си отивай. Искам да те опозная.
Аз: Наистина мисля че.....
Итън: Моля те. Обещавам, че ако останеш тази нощ при мен в двореца ще спра да те притеснявам.
Аз: Защ искаш да остана тук толкова много?
Итън: Просто искам да те опозная.
Аз: Хубаво ще остана, но освен че ще ме изоставиш искам и да ми разкажеш малко повече за това място .
Итън: Дадено!