The Stranger

52. Мамо, Татко?

Мина месец и малко от смърта на Ерик. През този месец не се случи нищо кой знае какво. В училище на никой не му пукаше за Ерик и как така е изчезнал. Бях разказала на Дерек, Дилън, Кам и Аманда за това какво се случи в гората. По скоро нямах избур. Те дойдоха в къщи и буквално ми казаха ,,Говори". Така и стана. Казах им всичко. От тогава те са неотлъчно до мен. Татко е на прага на смъртта.... Завърших официално 12ти клас с отличен успех. Татко почина няколко дни след завършването. Поне неговата мечта да ме види в тога на завършването се сбъдна. Тъй като вече имах 18 години не ме взеха социални или нещо подобно. Всичко на татко се прехвърли на мое име. След смъртта му четиримата ми приятели са неотлъчно до мен и всячески се опитват да ме накарат да се съвзема от загубата, но просто не мога. Раната е прясна и няма да се затвори скоро. Колкото до майка ми няколко дни след смъртта на татко Найл дойде да ме информира че след многобройните неуспешни опити на майка ми да стане вампир отново тя се е самоубила. Сега единственото което чувствам е празното и болка. Много болка.

В момента е 00:00 часа вечерта и аз седя в стаята си обикаляйки насам натам. Не ме свърта на едно място. Имах нужда да се успокоя. А сега единственото нещо което можеше да ми донесе спокойствие е онази безлюдна гора в най-тъмните дебри на Ада където никой не припарва. Разперих крилата си и полетях. Намирах се в началото на гората. Пристъпих границата и тръгнах да вървя безцелно на някъде. Едно малко синьо цветенце привлече вниманието ми. Приклекнах и го докоснах. То засия в прекрасен ден цвят. След него същото стана и с останалите подобни цветя. Пред мен се откри огромна пътека от светещи цветя. Тогава си спомних онзи сън. За пръв път почувствах вълнение и трепет - чувства не изпитвани повече от месец. Тръгнах по пътеката. Не знам колкото съм вървяла но съсигурнуст беше доста.

Стигнах поляна. Цялата обсипана с цветя във всевъзможни цветове. Всички засияха от присъствието ми. Светлината им ми показа нещо като малка крепост в центъра на поляната. Опитах с магия да я разруша. Имах нужда да счупя нещо. Усилията ми не бяха увенчани с успех. Приближих се и загледах йероглифите по стените. Бяха на най-древния език съществувал някога. Език не разбираем и непонятен за никого. Език по - стар и от света. Езика на Хамедусу. Зачетох написаното на1 глас. Крилата затрепкаха. Вятъра се развихри. Земята се разтресе.  Стените засияха и крепостта се срути, разкривайки 2 каменни статуи. Последва лек земетръс. Пристъпих към статуите. Едната ми изглеждаше страшно позната. И тогава се сетих. Жената от която Итън се боеше неимоверно. Това беше тя. Или по-точно нейна статуя. Тя беше толкова красива. Нежни черти, идеална фигура, дълга права коса малко под кръста. Мъжът изглеждаше силен и могъщ.