Краят на Ада: Измислен Ад

35

- Смятам да се запиша на онлайн университетски курсове. В момента положението е спокойно, но не искам да изскачам по средата на лекцията.
- Това е супер. - отвърна Марк от другия край на линията. - На какво се спря?
- На няколко специалности - английска литература, бизнес администрация и свръхестествени науки.
- И това ли го има?
- Да, Зоуи ми го препоръча. - отвърнах и преглътнах. - Е.. всичко вкъщи наред ли е?
- Мама и татко са още в СМЗ. Аз се прибрах при Грейс. Изобщо не искам да се забърквам в това.
- Знам и съжалявам. Не исках да поставям никого в положението да избира и точно затова се изнесох.
- Да, но точно в Кейдън ли?
- Кейдън си има ново място в Ада и няма да е тук през повечето време. Освен това къщата е достатъчно голяма и за двама ни. Спокойно, всичко е наред.
- Добре, ще ти повярвам. Оставям те за сега.
- Елате ми на гости някой път.
- Задължително. До скоро.
- До скоро, Марк.
  Оставих телефона и се заоглеждах из огромната всекидневна. Никога не съм била толкова... самотна. Дори и през двете години, докато пътувах, знаех, че няма да е задълго. Сега не бях чак толкова сигурна.

  Излежавах се на шезлонга в задния двор на Кейдън, с коктейл в ръка, и просто се наслаждавах на припичащото слънце. Нямаше нападения от чудовища, никой не беше отвлечен.. изобщо, пълна идилия. Спокойна, тиха, скучна идилия.
  Въздъхнах и взех лаптопа от масичката до мен. Оказа се, че трябва да се явя на опреснителен изпит, за да си взема дипломата. Със стотиците ми способности ми бяха нужни само няколко клика, за да запомня всичко. Ето, десетина минути от деня ми минаха.
  Телефонът ми звънна и погледнах екрана. Беше непознат номер.
- Ало?
- Ава Хейстингс?
- Да, аз съм.
- Здравей, обажда се Оливия Бакуорд. Аз съм дъщерята на Мелиса и Лиам.
- Здравей. Да, сетих се.
- Ами, аз съм в Хейлд и се чудех.. в града ли си?
- Да, защо? Станало ли е нещо? - попитах и се изправих.
- Може ли да се срещнем и да поговорим? Ако не е проблем, разбира се.
- Не, няма проблем. Ще ти изпратя адреса на къщата, в която живея в момента. Можеш ли да дойдеш до тук?
- Мисля, че ще успея. Много ти благодаря.
- За нищо. Ще те чакам.
- До скоро.
- До скоро.
  Преоблякох се набързо и приготвих по нещо за пиене. Тъкмо го занесох във всекидневната, когато на вратата се почука. Отворих и видях Оливия, която изглеждаше.. зле. Беше изморена, очите й бяха зачервени и подпухнали, а със себе си дърпаше голям куфар.
- Оливия, добре ли си?
- Аз.. не знаех къде да отида и..
- Влизай. - отвърнах и затворих вратата зад нея. Двете отидохме в хола и седнахме. - Няма да те питам дали всичко е наред, защото очевидно не е. Ако ти се говори, можеш да ми споделиш.
  Тя ме погледна и се разплака. Не само със сълзи, но и със хлипане. Беше буквално съсипана. Без да се замисля, седнах до нея и я прегърнах.
- Спокойно, излей всичко. Ще ти олекне.
- Аз.. не знам какво.. какво да правя. Всичко.. толкова е.. не мога..
  Оставих я да плаче и я държах, докато не се успокои и не притихна. След това й донесох чаша с вода и изчаках.
- Съжалявам за това.
- Няма проблем.
- Извинявай и че се натрапвам така. Не се познаваме, но мама каза, че си дъщеря на близък наш приятел и.. чувствам се толкова.. сама.
- Разбирам те по-добре, отколкото си мислиш. - отвърнах и въздъхнах. - Всичко наред ли е с Мелиса и останалите?
- Да, те са добре. Аз не съм. След като ме спаси от онова място, аз.. загубих бебето. Килиан се върна и ме нападна, но татко го уби.
- Господи! Много съжалявам.
- Дълго време бях в депресия. Съществувах едва-едва. Дори и сега съм в това състояние. Аз.. трябваше да избягам от там, за да оцелея. Не можех да дишам, разбираш ли?
- Не е същото, но.. когато Деймън умря, бях в състояние на скръб в продължение на няколко месеца. Чисто и просто вегетирах. Успях да се изправя и да продължа напред, но само с помощта на близки хора.
- Има и друго. - каза Олив. - Един.. един върколак. Майкъл. Той.. усетих го.
- Значи е новият ти Спътник.
- Да. Нямам идея какво да правя.
- Знаеш ли, аз имам. Ще останеш тук колкото време ти е нужно, а аз ще направя всичко по силите си, за да ти помогна. Не се притеснявай за нищо.
- Сигурна ли си? Не искам да се натрапвам.
- Спокойно, къщата дори не е моя. - отвърнах и се засмях. - Не, сериозно. Тук си добре дошла. Очевидно в момента и двете имаме сериозна нужда от приятел.