Краят на Ада: Измислен Ад

11

- Кой си ти? - попита Деймън и застана защитнически пред мен. Пократих глава и направих няколко крачки, за да съм до него.
- Това е Данкмар. Главен Събирач на души. Видяхте се на рождения ми ден.
- Чакай, ти беше онзи фронтмен, нали? - попита Ди.
- Точно така.
- Значи Смъртта си има група.
- Да. Това е човешкото му прикритие. - отвърнах и отново погледнах към Данк. - Какво правиш тук? И какво имаше предвид с това, което каза за Кейдън?
- Дойдох, за да прибера хибридката, групичката й, както и Луксианеца ти, но ти се пребори. Буквално ме избута от него. Впечатлен съм.
- Благодаря.
- Колкото до другото, един демон не е в състояние да направи нещо в такива размери. Това е дело на Лийф.
- Лийф? Кой е той?
- Върховният крал на вуду магията. Изглежда най-накрая е открил начин да пусне изчадията си обратно тук и да всее хаос.
- Говорим за най-лошите от лошите. Това е с епохални размери.
- Наясно съм, Ава. - каза Данк раздразнено. - Този скапаняк ми лази по нервите от доста дълго време. Опита се да ми отнеме нещо, което беше мое и оттогава сме във вражда.
- И защо тогава не го е направил?
- Защото баща му беше на власт. Старият вършеше нещата по-класно, знам ли.
- И сега да разбирам, че цялата работа е заради теб, така ли? - попита Деймън. - Защо просто не му даде това, което иска?
- Защото тя беше прекалено ценна и невинна, за да бъде поробена така. Щеше да е все едно ти да се откажеш от... от Ава.
- Никога.
- Именно. Поне навремето мислех така. Сега не чак толкова.
- Изневерила ти е?
- Не. Висшите я убиха. Началниците ми не си паднаха по любовта между Събирач и смъртна. Първо я направиха като мен, но с времето и това не им стигна и я премахнаха.
- Господи. - прошепнах и преглътнах. Затова ме беше зарязал. За да ме защити.
- Както и да е. Лийф обвинява мен и иска да ми го върне по всеки възможен начин. Вие по погрешка се оказвате по средата.
- Супер. - измърмори Ди. - Какво ще правим?
- Ще се бием и ще оцелеем. Не е нещо, което не ни се е случвало.
- Да. Е, това беше. Ще се видим. - каза Данк и буквално се изпари, като отнесе със себе си и купчините пепел.
- Сега всичко става ясно, нали? - попита Деймън.
- За какво говориш?
- Затова е зарязал и теб.
- Аз ще ви оставя. - отвърна Ди и си тръгна, а аз се обърнах към Луксианеца, който беше толкова напрегнат, че чак очертанията му се размиваха.
- Слушай какво. Не съм толкова елементарна, че да се хвана с теб напук на него или да те зарежа веднага щом получа смислено обяснение. Той предпочете да не се бори и с това ме изгуби завинаги. Освен това толкова бързо ли забрави какво ти казах? Не размятам тези думи в лицето на всеки срещнат.
- Ава... аз съм...
- Недей, моля те. - отвърнах, но не се сдържах и изхлипах, а той се сгърчи. - Аз... имам нужда да съм сама. Очевидно и ти също. Потърси ме, когато решиш какви са чувствата ти в действителност.
Обърнах му гръб и побягнах, като го оставих да стои сам и да ме гледа. Докато стигна до вкъщи толкова се влоших, че едва си поемах дъх от плач. Накрая влязох и буквално се сринах на прага.
- Миличка, какво има? Какво се е случило? - попита баща ми и коленичи до мен, а аз се хвърлих в прегръдката му. - Кажи нещо, моля те!
- Деймън ли е?! - изръмжа Марк.
- Не, той... не е виновен. Остави го.
- Но...
- Остави го, по дяволите! - извиках, отскубнах се и се затичах нагоре, като се затворих в първата празна стая и паднах на пода. - Всички просто го оставете! Моля ви!
Плаках, докато накрая се почувствах толкова изтощена, че затворих очи и оставих съня да ме погълне. По-добре да виждах кошмари. Тогава по-малко щеше да ме боли...