Краят на Ада: Измислен Ад

8

  Стоях и проклинах себе си. Изобщо не трябваше да излизам сама от тази зала. Така само паднах в капана му.
- Махни се. - просъсках и опитах да го избутам, но той хвана китките ми и ги вдигна нагоре.
- Вече те хванах, скъпа. - усмихна се зловещо Калона.
- И сега ще ме пуснеш! - извиках и го изритах по слабото място на всеки възможен мъж. Калона се преви надве и това ми даде възможносн да се измъкна и да побягна. Тръгнах към крилото на учителите като се молех горещо Деймън да е там...
  Усетих изгаряща болка, която ме повали и ме накара да се разпищя. Калона ме хвана за косата, вдигна ме във въздуха и ме метна към тухлена стена. Мазилката се пропука, когато я ударих и се свлече заедно с мен.
- Никой не ми бяга, тъпа кучко! - изрева Калона и ме изрита в корема. Извиках и се опитах да се прикрия, за да омекотя следващия удар, но такъв нямаше. Отворих очи и видях Калона да лежи в безсъзнание, а пред мен имаше някой.
- Ава, добре ли си? - попита Кейдън, но без да се обръща. Чакай, Кейдън? - Можеш ли да станеш?
- Аз... - изпъшках, но успях да се изправя на крака. - Кей... Кейдън или Пфарзуф... си?
- Само Кейдън. - отвърна той и ме погледна. - Пфарзуф вече го няма. Кълна ти се.
- Добре... - направих крачка напред, но залитнах, а Кейдън ме хвана. - Не... не се чувствам добре.
- Само се дръж. Отиваме...
  В този момент всичко около мен потъна в мрак.

  Отворих очи, но примижах заради внезапната болка, която ме скова за момент. Намирах се в стаята си, а навън светлината вече се прокрадваше през прозореца...
- Здравей.
- Деймън ще дойде след малко и после се махаме оттук.
- Деймън?
- Само той може да ти помогне да ся възстановиш. Има нещо като... лечителска дарба.
- Калона. Той...
- Ще те отведа далеч от него. - отвърна Кей. Тогава на вратата се почука и в стаята ми влязоха Зоуи и Деймън. Луксена смени мястото на Кейдън и ме хвана за ръка, а по кожата ми пробяга електричество.
- Извинявай. Ако не бях аз...
- Недей. Никс... вече ме беше избрала. Трябваше... да дойда.
- Боли ли те?
- Да. Навсякъде.
- Нека ти помогна. Ще ми позволиш ли?
- Добре.
- Ние ще чакаме отвън. - отвърна Зоуи и с Кейдън излязоха. Деймън се приближи още повече и сложи ръка на сърцето ми.
- Не си... виновен ти. - казах и го погледнах. Той кимна и затвори очи. По мен премина електричество, коетъ миг по-късно се замени от топлина. Болката постепенно започна да намалява.
- Само още малко, скъпа. - прошепна Деймън. Усещането беше толкова интензивно, че по бузите ми закапаха сълзи. Няколко минути по-късно болката напълно изчезна и Луксена отвори очи. - Това беше... хей, защо плачеш?
  Вместо да му отговоря, се надигнах и го прегърнах. Не разбирах защо. Просто изпитах смазващата нужда да го направя. Чувствах се... свързана с него.
- Благодаря. За това, че сподели дарбата си с мен. Че ми помогна.
- Бих го направил отново. На мига. - отвърна Деймън и се отдръпна. - Хайде, да те махнем от това място.
  На вратата се почука и Зоуи влезе.
- Имаме сериозен проблем.
- Какъв?
- Неферет е обявила военно положение. Училището е затворено до второ нареждане. Освен това... събират учениците, които не са под нейна власт в двора. Аз... страх ме е.
- Не. Няма да й позволя. - отвърнах и се изправих. - Дойдох тук с мисия и мисля да я изпълня.
- Какво смяташ да правиш?
-Да приключа с глупостите й. Този път завинаги.
  Излязох от стаята си и тръгнах към изхода. Роклята ми беше скъсана, а косата - стърчаща, но не ми пукаше. И без това щеше да стане още по-зле. Усещах го.
  Когато стигнахме до вратата на общежитието, видях, че всички момичета са се скупчили на едно място и треперят уплашено. В този момент се чу блъскане и някои изпищяха.
- Какво става?
- Гарваните! Те... искат да влязат!
- Няма да стане. - отвърнах твърдо и стиснах ръката си в юмрук. За миг през ума ми премина мисълта за огън и когато погледнах надолу, видях, че горя. Буквално.
- Мамка му!
  Отдръпнете се и ни оставете да минем. След това залостете вратата и не пускайте абсолютно никого.
- Още не те харесвам. - каза Лейси и се приближи. - Но ти пожелавам късмет. Смажи гадната кучка и ни върни учелището.
- С удоволствие.
  Поех си дъх, а Зоуи хвана ръката ми, която не гореше. Кейдън и Деймън застанаха от двете ни страни. Тръгнахме напред, отвориха ни вратата, а гледката отвън... тя беше същински ад.
- О, господи. - прошепна Зоуи. Навсякъде имаше тела и ранени, а тези, които се биеха с лошите, намаляваха. Видях Шоуни, Ерин, Деймиън, гаджето му Джак, Доусън, както и Старк - приятелят на Зоуи.
- Ава! - извика някой. Ерин. Обърна се само за момент, но един гарван веднага забеляза невниманието й и се изстреля към нея. Замахнах рязко и от ръката ми се отдели огнена топка, която го уцели и изпепели на място. Това, обаче, не ги спря. Сега вниманието им се насочи към мен.
- Мамка му! - възкликнах и този път "подпалих" и двете си ръце. До мен Зоуи завихри мини ураган и го метна по гарваните.
- Мразя ги тези птици. - измърмори тя и нямаше как да не се съглася. Изведнъж усетих болка в гърба и полетях право в ствола на едно дърво, което се скъпши от силата на удара. Изправих се и видях двама хибриди и един огромен... мъж.
- Какво, по...
- Искам я жива! Доведете ми я! - извика Калона. Това ме вбеси още повече. Сложих длани в пръстта и когато ги вдигнах, две здрави увивни лиани се стрелнаха към хибридите, завързаха ги и ги хвърлиха в различни краища на двора. По ръцете ми протече светлина, която събрах в една топка и я пратих към другия. Той се свлече на земята и не помръдна.
- Скапана кучка! Убийте я! - изкрещя Неферет и вдигна ръце, но замръзна по средата на движението. Погледнах към нея и видях, че на мястото на сърцето й зее дупка.
- Трябваше да го направя отдавна. - отвърна спокойно Калона и се ухили зловещо и победоносно. - Моя си, скъпа.
- Никога! - изръмжах ядосано. Зоуи и останалите се приближиха към мен и се хванаха за ръце. - Знаеш ли, Калона, няма значение какво искаш. Аз съм дъщеря на Светицата. Направи огромна грешка, като се замеси с мен.
  Затворих очи и оставих силата на Луксена, демона, вампира и петте елемента да се влеят в мен. Беше много повече от това, което бях понасяла и едва не ме събори. Поех си дъх през стиснати зъби, погледнах към Калона... и я пуснах. Мястото се изпълни с ослепително ярка светлина, след което, естествено, всичко стана черно...