Краят на Ада: Измислен Ад

9

- Дали ще мога пак да се върна в старото си училище? Знам, че съм назад, но искам да завърша. - казах и отпих от кафето си. Деймън ме пусна да си ходя чак към обяд, а по ухилените лица на семейството си разбрах, че нямат нищо против това.
- Сигурна ли си? Можем да наемем частен учител.
- Не, благодаря. Живота ми там ми липсва. Грейс също.
- Добре. Щом това искаш, съм съгласен. - отвърна татко.
- Това значи, че и аз трябва да се върна. - каза Марк. - Също и Адам.
- Съжалявам. Ако не искаш, мога да измисля някакво оправдание за пред тях.
- Не, няма проблем. Ще бъде забавно.
- Страхотно. Благодаря.
- За теб винаги.
Прибрах се в стаята си и си взех дълъг горещ душ. Цялата тази работа с вампирите и всички други същества ме изтощаваше. Трябваше да свикна, но беше толкова трудно...
"Съжалявам. Аз съм един скапан, долен задник."
Спрях на място, както бях тръгнала към гардероба си.
- Кейдън.
"Не знам какво ми стана. Не исках да стане така."
- А как? Знаеше, че сме свързани и че ще ми повлияе по някакъв начин.
"Явно е остатък от Пфарзуф. Не съм искал да те нараня."
- Да, но...
"А ти не трябваше да тичаш веднага при Деймън. Сигурен съм, че се е погрижил добре за теб."
- Нямаш никакво право да ме ревнуваш! Ти си този, който е спал с някаква долна курва! И не само с една, предполагам.
"Казах ти, че..."
- Върви на майната си! - извиках и стиснах очи. Секунди по-късно ги отворих и Кейдън го нямаше. Само да ми паднеше в ръцете...

- С кого говореше преди малко? - попита Кейт, когато слязох за вечеря. - Звучеше ми доста ядосана.
- Аз... с Кейдън. Явно несъзнателно съм говорила на глас.
- Бил е в ума ти, така ли?
- Да. - отвърнах и въздъхнах. - Опита да се извини, но после изревнува заради Деймън, въпреки че не сме правили нищо, освен да спим. Кейдън, от друга страна, е спал с няколко момичета през нощта и... и ме ядоса.
- Кейдън е скапаняк. Как ти повлия това?
- Видях го. С едно от момичетата. Всяко негово удоволствие на мен ми носеше физическа болка. Когато отидох при Деймън, обаче, усещанията спряха.
- Това е, защото си свързана и с него. Може би малко по-силно, отколкото с Кейдън, тъй като си половин Луксен. Извадила си голям късмет с него. - усмихна се Кейт.
- И аз мисля така. Даже смятам да се възползвам максимално.
- Определено трябва. Сега да ядем. Сигурно с Адам умирате от глад.
- Не си далеч от истината.

- Хайде, Ава! Ще закъснееш за четвъртия си първи ден!
- Идвам! - провикнах се и грабнах чантата си. Силно се надявах този път да е за последно и да завърша като хората... така де. Погледнах се в огледалото още веднъж и слязох по стълбите. - Добре, ето ме.
- Изглеждаш страхотно, скъпа. - отвърна баща ми. Бях облякла тъмно сини тесни дънки, свободна бяла риза и късо кожено яке. Нищо специално и претенциозно.
- Благодаря.
- Марк вече тръгна, но Адам ще бъде с теб.
- Добре, няма проблем.
Излязохме навън и се качихме в колата ми. Бях адски нервна и всеки миг очаквах нещо да се случи. Защото със сигурност щеше да стане нещо...
- Спри да се притесняваш. - каза Адам без да изпуска от поглед пътя пред себе си. - Нищо няма да се обърка.
- Съжалявам. - отвърнах и въздъхнах. - Случиха се толкова много неща, че няма как да остана спокойна.
- Права си. Ще се постараем този да е последният ти първи ден.
- Силно се надявам.
Спряхме на паркинга пред гимназията и аз за последно си поех дълбоко дъх. Сега или никога. Слязох от колата и веднага фиксирах Грейс, която буквално тичаше към мен.
- Ава! Господи, толкова ми липсваше!
- И ти на мен, скъпа. Как си?
- Супер. А ти изглеждаш... еха! Невероятна си!
- Благодаря. Ти също. Ще влизаме ли?
- Сега вече да.
Още щом пристъпихме прага, всички погледи автоматично се насочиха към мен. Не се бях променила чак толкова... нали? Поех си дъх и се опитах да не обръщам внимание, но тези погледи... по дяволите.
Първата половина от деня беше адска. Където и да отидех, все някой ме следеше. Добре, че бяха Грейс и Адам. Марк също ми съдействаше. Едва избутах до последния час по история с господин Джонсън. Настаних се на мястото си и когато вдигнах поглед, го видях. Кейдън.
- Супер. - измърморих. Той ме фиксира и най-нагло ми се ухили.
"Здрасти, хубавице. Нали не мислеше, че си се отървала от мен?"
"Е, надеждата винаги умира последна."
"Да, но аз съм безсмъртен, така че..."
Изсумтях на висок глас и Адам ме погледна въпросително. Поклатих глава, а Кейдън се подсмихна и седна на празното място до мен. Господин Джонсън започна с урока, но нямаше шанс да разбера нещо днес. Не и с Кейдън в главата си.
"Искаш ли да излезем?"
"Не."
"Защо? Луксена ще се сърди ли?"
"Деймън... не знам защо изобщо мисля да ти се обяснявам. Просто не искам."
"Защо?"
- Госпожице Хейстингс, ще отговорите ли на въпроса?
- Разбира се, извинете. - отвърнах и се сетих. - Марди Гра се организира всяка година в Ню Орлиънс. Местните по този начин честват мъртвите.
- Точно така. Добре...
След няколко мъчителни минути часа свърши и побързах да изляза, за да се измъкна. Стигнах до изхода и видях Деймън да се подпира на някаква кола и да държи огромен букет с цветя и плюшена играчка.
- Какво е всичко това? - попитах и се усмихнах.
- Здравей. Реших да те изненадам. Това е за теб. - отвърна той.
- Много благодаря. Уникални са.
- Като теб. - каза Дей и ме целуна.
- Мамка му, секса с теб трябва да е бил върховен! - възкликна високо Кейдън и абсолютно всички на паркинга го чуха. Цялото ми лице почервеня от срам, но в същото време направо побеснях.
- Вземи нещата. - каза Деймън. Очите му вече блестяха.
- Дей, не. Има прекалено много хора.
- На мен не ми пречи. - отвърна Адам, който се появи отнякъде. Хвана Кейдън и му удари уникално ляво кроше. Демона падна, но само за миг.
- Скапан, жалък...
Трябваше да направя нещо. Веднага. Затворих очи и изпратих целия си яд право към Кейдън. Той извика болезнено.
"Само си помисли да нараниш приятелите ми илш мен. Нямаш идея на какво съм способна за тях. Все пак съм дъщерята на Светицата."
- Да вървим. - казах и се качих в колата на Деймън. Секунди след като тръгнахме вече се питах какво, по дяволите, направих.