Краят на Ада: Измислен Ад

26

- Ава, имаме нужда от помощта ти. Имаш ли възможност да дойдеш до училището на Салваторе?
- Малко съм заета, но ще опитам да намеря време. Станало ли е нещо?
- Точно затова ти звъня. - отвърна Аларик. - Искам да разбереш.
- Как така? Близначките и Хоуп добре ли са?
- Хоуп? Коя е Хоуп?
- Как така коя? Хоуп Майкълсън - дъщерята на Клаус и Хейли и гадже на Ландън.
- Ава, извинявай, но не знам за кого говориш.
- Мамка му. Наистина е станало нещо. Ще дойда възможно най-скоро.
- Благодаря ти. До скоро.
- До скоро, Рик. - отвърнах и затворих телефона. Хоуп и Ландън бяха тук само преди броени дни. Трябваше да разбера какво беше станало през това време. Вдигнах телефона и набрах друг номер.
- Здрасти. Нали искаше да се учиш? Е, сега му е времето.

- Какво ще правим в Мистик Фолс? - попита Деймън, щом минахме началните табели на града.
- Ще потърсим едно момиче. Хоуп Майкълсън.
- Името ми е познато. Май сме се срещали.
- Да, беше на партито.
- Не, преди това.
- Преди години учех за малко в училище "Салваторе". Веднъж ни нападнаха Ледени Бездушни. Вие тъкмо ми идвахте на гости и така се запознахте.
- Ясно. С колко точно свръхестествени си се сблъсквала?
- Не искаш да знаеш. - отвърнах и въздъхнах. - Ледени, вампири, демони, дори и няколко върколаци. Мисля, че няма същества, които не съм убивала.
- Това е... впечатляващо.
- Може и така да се каже. Ето, пристигнахме.
Металната порта се отвори и след като паркирах и слязохме, се приближихме към входа, където Аларик и близначките вече ни чакаха.
- Здравейте на всички.
- Здравей, Ава. Благодаря, че дойде толкова скоро.
- Няма проблеми. Е, разбрахте ли нещо?
- Не. Хайде, влезте.
Оказа се, че абсолютно никой дори не помни името на Хоуп. Нито дори и Ландън. Нямаше и документи за съществуването й.
- Аз май имам нещо. - каза Джоузи, докато минавахме покрай стаята й. Тя излезе и след това се върна с дебела кожена тетрадка. - Тук са записани мислите на абсолютно всички ученици. Може и тази... и Хоуп да я има.
- Кой ти я даде? - попита Лизи.
- Сега не е важно. Ето.
Взех тетрадката от ръцете й и а разлистих. Беше магическа, усещах го. Заразглеждах бегло написаното, докато не открих това, което търсих.
- Ето я. Хоуп Майкълсън.
- Но... как така? Какво е станало?
- Свързано е с нещо, което се е случило през последните няколко дни. - отвърнах и се замислих. - Ландън да е ходил някъде или тук да е идвал някой?
- Нападнаха ни от Триадата. Оказа се, че това е организация, която се занимава... занимаваше с ловене и изтребване на свръхестеснвени. Разгронихме ги, но през това време Ландън го нямаше, Рафаел също изчезна...
- Къде намерихте Ландън? Или се е върнал сам?
- Не, открихме го в един изоставен склад извън града...
- Добре, трябва да отида там, но първо искам да поговоря с Ландън.
- Веднага.
Отидохме в задния двор, където Ландън тренираше самоотбрана с помощника на Рик, чието име не помнех. Той ни видя и се приближи.
- Здравейте. Какво става?
- Да видим дали ще подейства. - промърморих и хванах ръката му. В ума ми веднага започнаха да се редят най-различни картини - на разни ножове, пепел, съживяване, както и една яма. Маливор.
- Мамка му! - възкликнах. Ландън се дръпна, а аз залитнах, но Деймън ме хвана. - Ти си феникс!
- Как разбра?
- Освен това онази адска яма... той ти е баща. Маливор.
- Аз...
- Заведете ме там. Моментално.
Няколко часа по-късно спряхме пред някаква стара индустриална сграда, където си личеше, че скоро е имало някой. Влязохме навътре и след като слязохме по разни стълбища и прекосихме няколко коридора, се озовахме пред слузеста черна яма.
- Значи това е Маливор.
- Да. Или поне сегашното му състояние.
- Как разбра кой и какво съм?
- Имам способност. Когато докосна някой, виждам спомените му. Дори и тези, които са замаскирани по някакъв начин.
- И какво видя?
- Видях, че Хоуп е скочила вътре в опит да го спре, и е успяла, но сега е заклещена там.
- Как ще я извадим?
Коленичих и потопих върховете на пръстите си в тинята. Беше абсолютно отвратително, но и полезно. Затворих очи, съсредоточих се и започнах да търся. Хоуп беше трибрид като мен, затова следата й беше уникална. Открих я и задърпах. Усетих адска болка и изкрещях, но не спирах. Почувствах докосването на Деймън и новият прилив на сили, и тогава успях. Издърпах Хоуп и когато тя се закашля, си отдъхнах облекчено.
- Мамка му, ти успя! - възкликна Ландън и погледна към момичето пред мен. - Значи ти си... господи, Хоуп!
- Сети... сети се. - отвърна тя и се закашля.
- Но как... как е станало?
- Така действа Маливор. Изтрива спомените на всички за този, когото падне вътре. Аз съм резистентна към подобни влияния, а също и Деймън, тъй като има от моите сили.
- Маливор вече го няма. Тъй като вампир, върколак и вещица са го създали, само такива са в състояние да го спрат. Аз съм и трите, така че...
- И за кой дявол раши да го направиш?
- Раян беше довел Ландън тук и искаше да го убие. Трябваше да действам.
- Кой е Раян?
- Създателя на Триадата. Дълга история.
- Добре, да вървим. Ще разпитвате Хоуп, когато се изкъпе и си почине.
- Права си, съжалявам. Хайде.
Върнахме се в училището и след като се освежихме и поговорихме, Аларик предложи да останем за през нощта. Съгласих се, защото в момента изобщо не ми се пътуваше обратно. Единственото неудобно нещо беше, че имаше само една свободна стая с голямо единично легло.
- Добре, къде ще спиш? - попитах, щом се настанихме.
- Защо? Леглото е достатъчно удобно и за двамата. - каза Дей съвсем спокойно.
- Благодаря, но не мисля.
- Ава, стига. Големи хора сме. Обещавам, че просто ще легнем и ще спим, нищо повече. Знаеш, че имаш нужда от почивка.
Погледнах го и въздъхнах. Беше прав.
- Добре, но си стой в твоята половина.
- Разбрано, бебчо.
- И не ме наричай така. Никога. - отвърнах и легнах. Секунди по-късно чух проскърцване и усетих тежестта му зад себе си.
- Лека нощ, Ава.
- Лека нощ, Деймън. - казах и затворих очи. Да, но няколко часа по-късно... все още не можех да мигна. Въздъхнах раздразнено, след което станах и отидох до прозореца. Това беше същата стая, в която бях отседнала преди три години. Когато животът ми на основен хибрид тепърва започваше. А тогава си мислех, че живота ми е сложен. Да бе.
Усетих, че Дей слага ръце на кръста ми и опитах да се обърна, но той не ми позволи.
- Какво...
- Стой така, моля те. - прошепна и започна да целува първо рамото, а после врата ми. Сякаш по тялото ми преминаваше електрически заряд. Тръпнех цялата.
- Не мога да спра да мисля за теб. Образите, които изникват... мамка му, полудявам само като се сетя. Такива неща искам да ти направя...
- Деймън, не... - казах, почти останала без дъх. Той ме завъртя към себе си, целуна ме... и целият ми самоконтрол се изпари за части от секундата. Не помня как, но скоро и двамата се озовахме на леглото, а всичките ни дрехи бяха захвърлени на пода...

- Можеш ли да ми покажеш? - попита Деймън, докато двамата лежахме спокойно. След тази нощ най-вероятно всичко щеше да се промени. Особено след като и Данк чакаше отговор от мен.
- Какво да ти покажа?
- Историята ни. Спомените за нас през твоите очи.
- Нямам представа дали ще се получи.
- Щом четеш мислите на другите, можеш и да им предаваш свои. Да опитаме. Нищо не губим.
  Изправихме се и застанахме в седнало положение един срещу друг. Поех си дъх, съсредоточих се, сложих ръце върху слепоочията на Дей и затворих очи. Представих си най-първата ни среща и...
- Получава се. - прошепна Деймън. - Продължавай.
  Кимнах и спомените заваляха един по един - как го фраснах, училището Салваторе, Дома на Нощта, Свързването ни. Първата ни нощ заедно, първата ни сериозна караница... първото спасяване на живота му... Показах му абсолютно всичко. Най-тежко беше в Ню Орлиънс и развалянето на Обвързването ни. Чувствата ми отново изплуваха на повърхността и буквално ме задушиха.
- То... това е. - казах и смъкнах ръцете си. - Всичко.
- Ава...
- Недей, Деймън. - изправих се и отидох до прозореца. Цялата треперех - Искаше да знаеш и ти го показах. Сега... сега имам нужда от въздух, защото отново преживях всичко и съм на косъм да полудея. Просто... дай ми пространство.
- Ава, не знаех...
- Това беше целта. Цената, която трябваше да платя, за да си върна мама обратно. Ти... изобщо не биваше да си спомняш, но явно връзката ни е била по-силна от обикновено.
- И сега какво? Ще върнат майка ти обратно ли?
- Не и ако Лийф не иска да срина със земята вуду адът му или каквото и да е там. Не знам. Каквото и да е, ще се справя.
- Знам. - отвърна той. - Ти си... нещо уникално, Ава Хейстингс. Дори и задник като мен го осъзнава.
- Слушай, аз не...
- Не, такъв съм, но няма проблем. - въздъхна Деймън. - Ще опитам да се поправя, но засега ще трябва да ме търпиш такъв. Хайде, да поспим и ще го мислим на сутринта.
- Аз... добре. - казах и хванах подадената ми от него ръка. Изобщо не знаех в каква поредна глупост се забърквам, но и в момента не ме интересуваше. Това спокойствие. Точно към него се стремях.