Краят на Ада: Измислен Ад

4

- Какво е станало между Деймън и теб? - попита Марк още същата вечер. - Говорих с него и той беше бесен.
  Въздъхнах и оставих книгата, която четях, а той седна на леглото до мен.
- Слушай, не съм ти ядосан. Деймън се пали лесно и много често за глупости, така че донякъде те разбирам, ако си му се развикала или...
- Ударих го.
- Моля?
- Да. Фраснах го с юмрук в лицето.
- Как... защо?
- Защото усети, че крия нещо, когато отидох в тях, за да ги помоля да дойдат с мен в гимназията в Хейлд. Когато отказах да му дам обяснение, той се ядоса и ме хвана за ръката, за да ме спре. Д... Адам се намеси и го избута от мен. Деймън ме обиди и аз го фраснах.
- Дей ми каза друго. - отвърна Марк, а аз преглътнах тежко. - Че е имало някакъв мъж, който буквално се е появил от нищото.
- Аз... не знам дали мога да ти кажа.
- Естествено, че можеш. Ние сме брат и сестра, Ава.
  Той ме прегърна и ме накара да се почувствам... сигурно. Като у дома. Същото беше и с Девън...
- Добре. Леля Пам каза ли ви защо избягахме от Хейлд?
- Само че са ви нападнали и че там е опасно за теб.
- Кейдън... едно от момчетата, които бяха на рождения ми ден... син е на Пфарзуф. Демон на плътските удоволствия. Аз... неволно го ядосах и той ни нападна. Така започна всичко. Докато пътувахме на тук, изпаднах в безсъзнание и... видях някого. Данкмар. Смъртта. Той прибира душите на хората. Неговата помощничка или каквото и да е там му каза, че съм супер важна и ме върнаха. Освен това с Кейдън можем да си говорим телепатично и Данк... появява се изненадващо...
- Чакай да обобщя. - отвърна бавно Марк. - Демон, неговият син и Смъртта. Още някой?
- Най-добрият приятел на другият ми брат е Леден Бездушен. За други не знам. - казах и си поех дълбоко дъх. - Още не мога да повярвам. Един ден всичко беше нормално, а после...
- Разбирам те, сестричке. Бих направил и невъзможното, за да ти помогна.
- Благодаря.
- Знаеш ли какво? Ще завършиш гимназията в Хейлд. Лично ще се погрижа за това.
- Не, не е нужно...
- Напротив. - брат ми се усмихна и се изправи. - Не се притеснявай. До два дни отново ще бъдеш там. С всички мерки за безопасност, разбира се.

- Боже, Ава! Липсваше ми! - възкликна Грейс и ме прегърна. Марк спази обещанието си и два дни по-късно отново бях в гимназия Хейлд. Брат ми си беше издействал работа като заместник преподавател и щеше да ме наблюдава през цялото време. Адам също взе работата си на сериозно и не се отделяше от мен.
- Не сме се виждали от няколко дни, но да, и ти ми липсваше. - усмихнах се и отвърнах на прегръдката й.
- Видях, че и брат ти е тук. Той е... леле. - прошепна тя и започна да си вее с ръка. - Дано се падне в някой мой час.
- Аз... ще подмина това. - поклатих глава, а Адам се подсмихна. В този момент до нас спряха две скъпи спортни коли и от тях слязоха Кайл... и Кейдън.
- Ава, какво правиш тук? - попитаха и двамата в един глас. Сериозно?
- Ами, предполага се, че ще уча. Нали това се прави на подобни места?
- Много добре знаеш за какво говорим. Какво търсиш в Хейлд?
- Не е ваша работа. - отвърнах и тръгнах към гимназията, а Грейс и Адам ме настигнаха.
- Боже, какво беше това? - попита приятелката ми. Нямаше начин да я замеся.
- Дълга история. Да вървим, ще закъснеем за час.
  Остатъка от деня мина, изпълнен с хвърляне на погледи и шепнене по мой адрес. Не беше така дори след смъртта на Девън. Можеха да си говорят каквото си искат. Не ме интересуваше.
  Вървях към шкафчето си след последния час, когато изведнъж бях грубо избутана в някаква празна класна стая. Погледнах и видях Кейдън, който беше направо бесен.
- Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? С какъв акъл се върна тук?!
- Няма да се крия, Кейдън! Дори и от баща ти. Искам просто да бъда нормална...
- Ти не си нормална, Ава! Приеми го! - извика той и удари с ръка по един от чиновете. - Не можеш да водиш обикновен живот!
- Ако не беше баща ти, нищо от това нямаше да се случи! Той ме нападна, Кейдън!
- И ще продължи, докато не убие теб и семейството ти! Става въпрос за демоничен Лорд, по дяволите!
- А ти си му син. - казах и го погледнах. - Откъде мога да съм сигурна, че си на моя страна?
- Досега да те бях убил, ако не бях. Ава...
- Благодаря за предупреждението, но има кой да ме защитава. Сега трябва да вървя.
  Отворих вратата и излязох, като едва не се блъснах с Адам.
- Хей, търсих те. Къде се изгуби?
- Вече съм тук, не се притеснявай. Е, тръгваме ли?
- Хайде.
  Пропътувахме пътя до Айс Фолс в мълчание. Изобщо не ми беше до разговори. Това, което Кейдън каза беше абсолютно вярно. Вече нямаше как да водя обикновен живот. Да съм нормална. Колкото по-бързо го приемех, толкова по-добре.
- Ти си абсолютно нормална. Просто вече не си обикновена.
  Данк си стоеше спокойно на леглото ми, докато аз едва не разбих тавана от страх. Та той буквално се появи от нищото!
- Не е точно така. Има светове, подобни на човешкия.
  Да, и четеше мисли.
- Все пак съм събирач на души. Позицията си идва и с екстри.
- Разбира се. - измърморих и седнах до прозореца. - Какво има този път?
- Тормозиш се заради думите на някакъв бок... скапаняк. Не си струва дори да се замисляш над думите му. Ти си много повече. - каза той, стана и се приближи към мен. - Абсолютно, влудяващо уникална.
  Данк ме изправи, притисна ме към себе си и зарови нос във врата ми. Дъхът замря на върха на устните ми.
- Мамка му, толкова неща искам да направя с теб...
- Данк...
"Данкмар, остави момичето. Имаме работа."
"По дяволите, Джи!"
  Той се откъсна с ръмжене от мен и ме погледна извинително.
- Аз...
- Имаш работа. Защо чух разговора в главата си?
- Какво си чула?
"Данк!"
"Добре де!" - извика раздразнен, а аз примижах заради силния звук. - Извинявай.
- Не... няма проблем. Тръгвай.
  Данк ми се усмихна и изчезна, а аз си поех дълбоко дъх и се свлякох на пода. Нормална ли? Да, едва ли.