Краят на Ада: Измислен Ад

24

2 години по-късно..

- Здравей, миличка. Добре дошла у дома.
- Добре заварила. - усмихнах се и прегърнах мама, а тя ме стисна здраво. - Липсвахте ми.
- И ти на нас, скъпа. Колко време ще останеш?
- Ами, мисля този път да се застоя малко по-дълго.
- Сигурна ли си?
- Абсолютно. Не се тревожи.
Първите два-три месеца след Ню Орлиънс бяха... съсипващи. Не спях, почти не ядях, плачех през по-голямата част от времето. Погледът на Деймън, когато излязох от онази съборетина... беше направо съкрушаващ и ме остави без въздух. Дори не знам как изобщо успях да се възстановя. В онези моменти щастието на семейството ми ми даде нужната сила, за да се изправя на крака. Реших да замина за малко, за да се откъсна от всичко и всички. Пътувах, убивах чудовища... и така цели две години. Накрая реших, че просто отлагам неизбежното и ся върнах в Айс Фолс.
- Е, как е положението при вас?
- Всичко е спокойно.
- Наистина? Нито едно нападение?
- Да. Явно е затишие пред буря.
- Мислиш ли?
- Убедена съм почти на сто процента.
- Каквото и да е, ще се справим заедно. Както винаги. - отвърнах и хванах майка си за ръка. - Хайде, да влизаме.
- След секунда. - каза тя. - Ава, все още го носиш, нали?
- Мамо, вече говорихме за това. - въздъхнах и я погледнах. - Този пръстен... само той ми остана от Деймън. Няма да го сваля. Да, може би се изтезавам и измъчвам със спомена за нещо, което няма да се върне, но единствено това имам. В никакъв случай не съжалявам, че си върнах теб, но...
- Но все още те боли. Знам, миличка, и горчиво съжалявам за това.
- Недей, моля те. Добре, нека не говорим повече за лоши неща.
- Права си.
Същата вечер седях в задния двор на къщата си чаша кафе в ръка и се наслаждавах на спокойствието и радостта от това, че съм си у дома. Най-накрая цялото семейство Хейстингс се беше събрало заедно под един покрив и по този повод мама и Кейт решиха да организират събиране, на което да поканят абсолютно всички наши приятели и познати, за да го отпразнуваме. Очертаваше се едно наистина грандиозно парти.
- Хей. - каза Грейс и седна до мен. От няколко месеца с Марк живееха заедно и засега нещата между тях вървяха идеално, за което бях много щастлива. Приятелката ми го заслужаваше. Както и брат ми, разбира се.
- Хей.
- Защо стоиш тук сам-сама?
- Наслаждавам се на спокойствието.
- И мислиш за вдругиден, нали? Знаеш, че най-вероятно и той ще дойде.
- Да. Не мога да го избегна, затова просто ще гледам да не се засичам много с него. Едва ли с един поглед ще си спомни за мен. Би било прекалено лесно.
- Съжалявам, скъпа.
- Не, недей. Трябва да продължа напред рано или късно. Вече дори не усещам връзката ни, така че сигурно и това е изчезнало.
- Слушай, не искам точно аз да ти го казвам, но така или иначе ще го разбереш. - отвърна приятелката ми и въздъхна. - Деймън определено е продължил напред. С различно момиче всяка седмица.
- Аз... сигурно трябваше да го очаквам. Благодаря, че ми каза, наистина. - казах и се изправих. - Ще се разходя малко.
- Ава...
- Добре съм, Грейс. Просто имам нужда от малко време сама. Ще се върна бързо.
Тръгнах напред и скоро влязох навътре в гората, близо до мястото, където с Дей се бяхме срещнали за първи път. Тогава буквално се бях сблъскала с него и през ум не ми минаваше, че ще преживеем такива неща заедно. Нямаше да се самозалъгвам. От това, което Грейс каза, болеше зверски.
Спрях, поех си дъх и се огледах. В момента се намирах на същото място, където преди време ми мина смътната мисъл да сложа край на живота си. Сега бях почти неразрушима, което не можеше да се каже за сърцето ми...
- Добре, стига толкова. - прошепнах на себе си и погледнах към годежния пръстен на ръката си. Беше крайно време да продължа напред, а не да се взирам в миналото...
- Коя си ти, по дяволите? - прогърмя болезнено познат глас. Обърнах се и видях Деймън да стои пред мен и да ме наблюдава заплашително. Значи наистина изобщо не ме помнеше, щом смееше да ме заплашва. Подтиснах усмивката си и го погледнах.
- Здравей и на теб. Първо - в състояние съм да те поваля за секунди и второ - аз съм Ава Хейстингс, малката сестра на Марк. А ти кой си?
- Защо не съм те виждал наоколо?
- Защото току-що се прибрах у дома. Заето момиче съм. Е, не отговори на въпроса ми, Луксианецо.
- Не е твоя работа. Какво, всъщност, си ти?
- Господи, и с курвите си ли си толкова груб? Затова ли ги сменяш така често? - попитах и видях как изражението му се променя на нещо средно между яд и изненада. - Какво? Репутацията ти те предщества, Деймън Блек.
- Как...
- Честно казано, не знам какво толкова виждат в теб. Изглеждаш добре, но вътрешното покритие яко ти куца.
Дей скочи към мен, но аз просто вдигнах ръка и буквално го повалих на колене.
- Както казах, скъпи, нужни са само няколко секунди. Постарай се повече следващия път.
Усмихнах се, обърнах се и си тръгнах по пътя обратно към вкъщи, като се надявах да не е забелязал треперенето ми...