Краят на Ада: Измислен Ад

15

- Здравей. Отново. Аз... трябва да ти се извиня. - казах и си поех дъх. За втори път седях пред гроба на Девън в Хейлд и както и преди, това ме убиваше отвътре. - Искрено съжалявам, че се отнесох така с теб кагато те видях отново. Просто... чувствах се предадена. Обажавах те. Ти беше големият ми брат и най-добрият ми приятел. Можеше да ми дадеш поне някакъв малък знак, че си жив... а аз трябваше да те прегърна и да те подкрепя... но опропастих всичко. Алис е напълно права. Аз съм виновна и ще съжалявам вечно за това.
  Изправих се и тогава видях Кайл.
- Здравей.
- Здравей. Това е същинско дежа-вю, не мислиш ли?
- Определено. Нали няма пак да ме поканиш на среща?
- Не, благодаря. Все още ми се живее. - отвърна той и се усмихна, но за кратко. - Как си?
- Аз... продългавам. Това е за момента.
- И това е начало. Ако имаш нужда от, знам ли, от някой, с когото да поговориш, съм насреща. Въпреки че се опитах да те убия.
- Ще го имам предвид. Благодаря.
- За нищо. Извинявай, че сега те питам, но случайно да знаеш нещо за братята Салваторе?
- Да. Защо? - попитах и се намръщих.
- Откакто те се появиха, започнаха да изчезват хора. Предимно млади момичета.
- По дяволите!
- Да.
- Къде са сега?
- Нямам идея, но довечера в гората има купон. Всички ще бъдат там.
- Идеалното прикритие. - измърморих. - Ще дойда.
- Благодаря.
- Няма за какво.
  Върнах се при колата, където изключително търпеливото ми луксенско гадже ме чакаше от сигурно един час. Усмихнах му се и го целунах.
- Ще те чакам постоянно, ако ми се отблагодаряваш така. Готова ли си?
- Да. Слушай, какво ще кажеш довечера да идем на купон в гората? - попитах и обвих ръце около врата му.
- Купон? Сериозно?
- Да. Съгласен ли си?
- Естествено. Кой ще ловим? - ухили се Дей, а аз се засмях.
- Боже, толкова ли съм предвидима?
- Само за мен, бебчо. Е, кой е?
- Братята Салваторе. Достатъчно ги оставих да правят бели.
- Добре тогава. Да се прибираме. Или искаш да хапнем тук някъде?
- Да хапнем. Гладна съм. Главно за теб, но и за храна.
- Същото е и с мен, миличка.

- Не съм ходила на купони от... от всъщност доста отдавна. - отвърнах и се погледнах в огледалото. Носех високи ботуши, кожено яке и свободно падаща къса рокля.
- Аз също. - каза Грейс и оправи тоалета си, състоящ се от къси панталонки, туника и еспадрили. - Изглеждаш страхотно.
- Ти също, скъпа. Да слизаме.
  Отидохме долу, където ни чакаха Марк и Дей. Щом ме видя, Луксена ми ме огледа цялата и се усмихна добрително.
- Зашеметяваща си, бебчо.
- Благодаря. Е, тръгваме ли?
- След теб.
  Гората не беше толкова далеч и затова пристигнахме за отрицателно време. Купона вече беше в разгара си - имаше запалени огньове, паркирали коли навсякъде и адски много хора, държащи пластмасови чаши.
- Супер е.
- Да. Какво ще кажете да се разделим? Така ще обиколим по-бързо.
- Съгласна.
  Дей ме остави за малко, за да вземе напитки, а аз се облегнах на едно дърво и се огледах. Засега нямаше нищо съмнително...
- Здравей, секси. Какво правиш тук сам-самичка?
  Извърнах се и видях здравата отрязал се млад мъж да се хили насреща ми.
- Със сигурност не чакам теб. Съжалявам.
- Хайде де. Ще се забавляваме страхотно.
- Не, мерси. - отвърнах и тръгнах, но онзи ме стисна за ръката. Поех си дъх, приближих се до него... и го изритах между краката. Той изруга и се сви, а аз си продължих по пътя.
- Страхотен удар. - каза Кайл и се появи отнякъде с две чаши. - Заповядай.
- Благодаря. Някакви следи от братята Салваторе?
- Не, няма ги. Къде е Луксена? Видях, че дойдохте заедно.
- Ами, нямам идея, всъщност. - отвърнах и се огледах. Видях го в далечния край на поляната да отива в гората, а с него имаше непознато червенокосо момиче... което го държеше за ръка.
- Аз... веднага се връщам.
- Ава...
  Тръгнах напред, а сърцето ми биеше до пръсване. Сигурно Дей имаше някакво логично и смислено обяснение, но в момента изобщо не ми се виждаше така. Няколко метра навътре в гората видях, че са спрели и се скрих зад едно дърво. Като трибрид нямах миризма и можех лесно да притъпя връзката, така че Деймън нямаше да ме усети.
- Добре. Какво, по дяволите, правиш тук?
- Стига, скъпи. Не ти ли липсвах поне малко?
- Ще те попитам още веднъж, Бианка.
- Разваляш целия купон. - нацупи се престорено тя. - Помниш колко хубаво си прекарахме преди няколко месеца, нали?
  Сърцето ми пропусна удар.
- Ще ставаш татко, миличък.
  Буквално спрях да дишам. Това не можеше да е истина. Нямаше как да е вярно.
- Какво?
- Знам, че можеш да го усетиш. Лесно ще се докаже, че е твое.
- Няма как да е вярно. - просъска Дей.
- Напротив. - отвърна Бианка, хвана ръката му и я сложи на корема си. - Ето, виж.
  Наблюдавах как мъжът, когото обичам бавно осъзнава, че всичко това е една проклета истина. Сърцето ми се разбиваше с всяка изминала секунда, а сълзите не спираха да се стичат по бузите ми. Накрая не издържах да гледам всичко това и се затичах към купона, твърдо решена да мисля за всичко друго, но не и за това, защото направех ли го, щях да рухна тотално.