Краят на Ада: Измислен Ад

6

- Тук не е зле. Приятно е. - отвърнах и се огледах около себе си. Бяхме седнали на слънце в едно заведение, наречено "Грилът" и се наслаждавахме на времето. - От доста време не съм правила нещо толкова... нормално.
- Хубаво е, нали?
- Определено.
- Между другото, какво стана вчера?
- Излязох, за да се поразходя и чух викове. Бях далеч от къщата, а и не бях сигурна дали ще мога да се свържа с някой.
- Затова тръгна сама. Глупаво е, но и аз го бих направила.
- Да. Видях трима мъже да държат едно момиче.
- Кейли. Когато се върна, тя припадна и не можахме да я разпитаме. Добре, какво стана след това?
- Имаха черни като катран очи и от тях се процеждаше мрак. Това явно е задействало Луксенската ми страна. Нападнаха ме и аз отвърнах на удара. Дори не мислех какво правя.
- Действала си инстинктивно. С времето ще се научиш да го владееш.
- Ти успя ли?
- Не, разбира се. - засмя се Хоуп. - Просто Керълайн и господин Салцман непрекъснато ни го повтарят. Лично аз ще трябва доста да поработя върху това.
- Не си само ти.
- Спокойно. В училището на Салваторе ще се научиш на всичко, което ти е нужно. В повечето време си е супер, ще видиш.
- Благодаря. За това, че си ми приятелка.
- С теб е лесно, Ава. А аз се радвам, че дойде. - усмихна се Хоуп.
  Поседяхме още малко, след което тръгнахме обратно. Вече се беше стъмнило, но не ни пречеше. Почти бяхме стигнали, когато изведнъж се спрях. Направо се заковах на място.
- Какво става?
- Нещо не е наред. - казах и се огледах. - Някой ни наблюдава.
- Защо мислиш така? - попита Хоуп и в този момент се разтресе цялата. - Господи!
  Чухме шум и забелязахме приближаващи се фигури. Шест. Когато приближиха, видях израженията им. Катранените очи и студа, носещ се от нях.
- По дяволите! Това са Ледени Бездушни!
- Какви...
  В този момент те се спряха и ни наобиколиха от всички страни. Бяхме обградени. Хоуп разпери ръце в готовност, а аз се опитах да се свържа с Данк. Безуспешно.
- Дъщерите на Светицата и Първородния вампир. Страхотно!
- Как... какво искате? Кой ви изпраща?
- Не се ли сещаш, малката?
- Пфарзуф... Кейдън.
- Бинго!
- Тогава Хоуп няма нищо общо. Пуснете я.
- Ава, не!
- Съжаляваме, скъпа. С един куршум, два заека. - ухилиха се Ледените, а мен ме побиха тръпки. Нямаше да ги победим. Бяха прекалено много.
- Няма да се предадем. - прошепна Хоуп. - Ще се борим. Не ми се умира точно сега.
- Тогава няма. - отвърнах и затворих очи. По ръцете ми пробяга тръпка, но този път по съвсем различна причина. От гърлото ми се надигна ръмжене, което се чу из цялото място. Ледените изсъскаха и се приготвиха...
- Стойте далеч! - прогърмя гласът на Марк. Извъртях се и го видях заедно с Деймън, Ди и Адам. Както и Кайл.
- Какво пра...?
- Въпросите посля, сестричке. Сега имаме друга работа.
  Брат ми изръмжа и се хвърли напред, а останалите го последваха. Както и аз. Замахнах с ръка и повалих един, а друг ме удари изотзад. Свлякох се на земята, а двама се приближиха към мен.
- Предай се, малката.
- Никога! - извиках и го ударих с всички сили. Той полетя и се приземи на няколко метра от мен. Изправих се, а около мястото започна да се носи светлина, която се движеше. Вдъщност бяха две. Завихриха се се и не след дълго от Ледените не остана нищо. Светлините спряха на място и... и се превърнаха в Деймън и Ди.
- Какви бяха тези?
- Ледени Бездушни. - отвърна Кайл. - Искат да убият Ава. Както и аз преди.
- Моля?! - изръмжа брат ми и очите му потъмняха. Деймън също се приближи, но аз ги спрях.
- Стига, моля ви. Кайл ми помогна да избягам от Пфарзуф. Без него и Адам с леля и Гидиън щяхме да сме мъртви. Може да се каже, че сме квит.
- Тогава защо тези Ледени са след теб?
- Защото си дъщеря на Светицата. - обади се отново Кайл. - Когато осъвършенстваш силите си, ще бъдеш най-силното същество на земята. Освен това прати Висш демон в Ада. Затова пък синът му те преследва. Прав ли съм?
- Да, може да се каже.
- Защо се срещаме винаги при такива условия? - попита Деймън и се обърна към мен. - Как си иначе?
- Страхотно. Особено когато не припадам или не се опитват да ме убият.
- Кога си припаднала?
- Вчера вечерта. Едно момиче беше нападнато и му помогнах.
- Буквално изпепели както тъпанарите, така и гората в радиус от доста метри.
- Сериозно?
- Абсолютно.
- Браво на теб. - усмихна се Ди. - Е, ще ни покажеш ли училището?
- Разбира се. Заповядайте.
  След като ги разведох и си поговорихме малко, Марк и двамата Блек се настаниха в крилото за гости (да, имаше и такова), а аз отидох в стаята си, като направо се тръшнах на леглото. Чувствах се направо скапана...
- Казват се Арумианци. - каза Данк и така ме стесна, че скочих от леглото и извиках. - Извинявай. Лош навик.
- Мислиш ли? За малко да получа удар! Къде беше, по дяволите?!
- Аз съм събирач на души, скъпа. Вършех си работата.
- На косъм беше да търсиш и моята. Нападнаха ме два пъти през последните няколко часа! - извиках и след това си поех дълбоко дъх. - Съжалявам. Напрегната съм.
- Знаеш, че никой не си позволява да ми говори така, нали? - попита Данк и се надвеси над мен, като накара пулсът ми да се ускори. - Ти си единствената.
- Да... да се чувствам ли специална?
- Ти си такава.
  Когато ме целуна, пред очите ми сякаш затанцуваха звезди. Беше уникално. Искаше ми се никога да не свършва...
"Съжалявам. Това беше за последно. Не можем да се виждаме повече."
- Ка... какво?
"Има неща, по-силни от нас. Не успях да се преборя."
- Данк...
"Прости ми."
  Това бяха последните му думи. Премигнах, но сълзите не си отидоха. Напротив, засилиха се и вече не виждах почти нищо...
  Цяла нощ не успях да заспя. Опитах се да се свържа с Данк, но без абсолютно никакъв успех. От усилието зверски ме заболя главата и изпъшках болезнено. Нямаше го. Трябваше да го приема. Той се отказа и ме изостави. Явно не съм си струвала усилието...
  На сутринта бях празна обвивка на самата себе си. Отговарях на въпросите на останалите, но толкова. Усещах, че ме гледат притеснено, но ми трябваше време да си го изживея. Все пак не за първи път едно момиче е зарязвано от момчето, което харесва много...
- Хей, какво ти е? - подшушна ми Джоузи по време на часа ни при господин Салцман. - Изглеждаш... съсипана.
- Толкова ли е очевидно?
- Да, поне за мен. Хайде, можеш да ми кажеш. Ще ти олекне.
- Добре, по-късно. Обещавам.
  Денят продължи съвсем нормално без никакви нападения и опасности. Вървях към кухнята да си взема нещо за хапване, когато изведнъж някой ме притисна към стената.
- Какво, по дяв...
- Тихо! - изсъска Деймън. - Тук има арумианци!
- Какво?!
- Онези, които си изпепелила в гората... били са такива. Явно с изблика си на сила си ги привлякла тук.
- Не! Трябва да ги изведем. Хоуп и другите нямат нищо общо.
- Знам. Брат ти и Ди ни чакат отвън.
- Добре. Хайде.
- Има още нещо. По принцип Арумианците са най-силни нощем. Не направих връзката веднага, но сега...
- Основи... но между какво?
- Между вампир и Арумианец.
- По дяволите! И сега какво?
- Отиваме при брат ми в Тулса. Той ще знае какво ще прави и...
  Ударната вълна беше толкова силна, че ме запрати на отсрещния край на коридора и с моя помощ направи дупка в пода. Извърнах се на една страна и се подпрях на стаената, за да се изправя. Деймън вече се биеше с двама от тях, а Хоуп, Джоузи и Лизи стояха пред мен, хванати за ръце.
- Бързо! Заклинанието няма да издържи още дълго!
- Но...
- Бягай, Ава! И двамата! Ние ще се оправим!
  Хоуп и Джоузи протегнаха ръце и избутаха съществата назад. Това даде възможност на Деймън да ме хване за ръка и заедно излязохме от училището. Ди и Марк вече ни чакаха в запалена спъртна кола. Качихме се и потеглихме.
- Те са след нас. Останалите са в безопасност.
- Слава богу. - въздъхнах облекчено. - И сега какво?
- Сега се надяваме да сме достатъчно бързи. - отвърна Марк и натисна газта. Карахме поне известно време, докато не минахме границата на Мистик Фолс. Извадих телефона си и набрах номера на Хоуп.
- Ава! Добре ли си?
- Да. А вие?
- Всичко е наред. Отидоха си.
- При нас също. - прошепна Деймън и аз предадох думите му.
- Знаеш ли кой ги е изпратил?
- Пфарзуф най-вероятно. Някой, който ме иска мъртва. Възможностите са безкрай.
- Съжалявам, скъпа.
- Не, аз... трябва да се науча да живея с това. Както и да оцелея. Едва ли ще е толкова трудно.
- Ако имаш нужда от нещо, просто ми се обади. Винаги.
- Добре. Благодаря ти.
- До скоро, скъпа.
- До скоро.
  Прибрах телефона си и се облегнах назад на седалката. Чувствах се... изтощена. Физически и психически. Данк ме заряза, искаха да ме убият, трябваше постоянно да се озъртам през рамо...
- Всичко ще бъде наред, сестричке. - каза Марк и ме извади от мислите ми. - Няма да те оставим.
- Аз... да, знам. Благодаря.
- Не е само нападението, нали? Има и нещо друго.
- Да. Данк... той... би ми шута.
- Моля?
- Заряза ме. Рано сутринта след като вие дойдохте.
- Мамка му! Съжалявам, Ава. Ще го пребия!
- Не, моля те. Той е събирач на души. Не искам да ти се случи нищо лошо.
- Добре, скъпа. Успокой се.
  Пътувахме още около половин час в мълчание. Облегнах се на седалката и затворих очи. Скоро след това се унесох...