Краят на Ада: Измислен Ад

23

- Това беше най-наивният и глупав капан, в който съм влизала. - измърморих, като скръстих ръце пред гърдите си. - Няма да ме пуснеш, нали?
- Не и веднага. Може би след десетилетие, когато ми омръзнеш.
- Боже, колко си забавен. Това с времето ли идва или винаги си бил такъв?
- Защо, не ти ли харесва?
- Не особено. Слушай, и двамата знаем, че мога да си тръгна, когато поискам. Нямаш никакво право да ме задържаш тук, ако не искаш да си навлечеш неприятности.
- С Данк ли?
- Не, с един Висш демон и няколко други същества. - казах и го погледнах. - Слушай, дойдох, за да разбера какви са истинските ти мотиви за този скапан хаос и да се опитам да го спра. Не е само заради Пейгън, нали?
- Последвай ме. Ще ти покажа света си и ще ти разкажа. После... после ще си тръгнеш. Няма смисъл да се заблуждаваме.
- Правилно. Хайде.
  Двамата пристъпихме напред... и се озовахме в съвсем различен свят. Вече бяхме в някакъв дворец с безброи стаи, в някои от които се вършеха неща, които накараха бузите ми да пламнат.
- Бих ти се извинил, но все пак съм нещо като крал на разврата и плътските удоволствия, така че при мен си е нормално.
- Ти участваш ли?
- Съвсем рядко, когато вече ще умра от скука. Никога не ме е интересувало. Беше си нещото на баща ми.
- Хубаво е да го знам.
  Стигнахме до една съвсем обикновена и дори уютно изглеждаща стая и се настанихме удобно. В същия момент пред нас изникнаха вода и кафе.
- Е, на какво дължа честта на посещението ви?
- Спри да съживяваш мъртъвци. На Данк не му пука особено. Единснвената работа, която създаваш, е на нас. Знам, че искаш да го накажеш, но не е това начина.
- Знаеш ли, с времето разбрах, че не мога да се сърдя на никого. Въпреки всичките ми усилия и машинации, Пейгън избра Данк. Тя го обичаше истински, а съм склонен да мисля, че и той нея.
- Тогава защо правиш всичко това? Заклел си се, че ще разбиеш света му.
  Лийф сбърчи объркано вежди.
- Не помня да съм казвал такова нещо.
- Ами бележката, която беше в дневника ти?
- Дадох ти дневника си, но нищо друго. - отвърна той и ме погледна сериозно. - Случайно да носиш онази бележка със себе си?
- Всъщност, да. - отвърнах, бръкнах в джоба си и извадих сгънатият лист хартия. Лийф го погледна и след това шумно си пое дъх.
- Съжалявам, че ще ви разочаровам, госпожице Хейстингс, но не съм го писал аз.
- Моля?
- Всичките неща, които твърдиш, че съм направил... не притежавам подобна сила. Аз съм крал на едно съвсем малко подразделение на отвъдния свят. За този хаос е отговорен някой в пъти по-силен от мен. Като Луцифер.
- Луцифер? Като ангела, изгонен от рая и така нататък?
- Същият?
- Той... реален ли е?
- Сблъсквала си се със сигурно стотици свърхестествени същества и ми задаваш този въпрос?
- Добре, забрави, че попитах. Мамка му!
- Да, и аз бих използвал същия израз.
- Сега какво ще правим?
- Ще продължите да се борите.
- Ти няма ли да ни помогнеш?
- Не и лично. - отвърна той. В този момент вратата се отвори и в стаята влезе красива млада жена с дълга кестенява коса и разкошни зелени очи. Абсолютно същите, каквито имах и аз.
- Ма... мамо?
  Айви Грийн-Хейстингс, с прякор Светицата, ме погледна и се усмихна през сълзи.
- Здравей, миличка. Липсваше ми.
  Изплаках и се хвърлих в прегръдките й, а тя ме притисна към себе си. Не можех да повярвам. Това... беше нереално и в същото време толкова истинско. Тя беше тук. С мен.
  Не знам колко време сме стояли така прегърнати, но накрая се успокоих достанъчно, за да може мозъкът ми да заработи отново.
- Добре, каква е уловката?
- Уловка?
- Моля те, не се прави на глупав, не ти отива. Кажи ми какво... какво трябва да дам, за да пуснеш майка ми да си тръгне с мен?
- Умна си, Ава. Колкото и да ми допадаш, трябва да бъде свършено. Сделка за сделка.
- Какво искаш, Лийф?
- Когато майка ти стъпи отново в света отвъд, спомените на Деймън за теб ще бъдат изтрити напълно и безвъзвратно. Сякаш никога не те е срещал.
- Как... моля? - прошепнах невярващо. Краката ми се подкосиха и ако мама не ме държеше, щях да падна. - Не... не можеш да го направиш...
- Напротив. - отвърна Лийф и в очите му видях блясък на задоволство. Планирал го е от самото начало. - Спокойно, ти ще имаш красивите си спомени. Е, кажи ми, Ава. Какво избираш?