Краят на Ада: Измислен Ад

27

- Какво ще кажеш да минем през едно място преди да се приберем у дома? - попитах, докато се качвахме в колата.
- Ти си начело. Аз съм само твой скромен ученик. - отвърна Деймън, а аз се засмях с цяло гърло. - Какво?
- Да, най-вече си скромен. Е, ще отидем до Форкс.
- Знаеш ли, промених си решението. Не искам да ходим.
- Защо?
- Защото там не те чака нищо хубаво. Видях всичко.
- Стига, Дей. Те дори не са там. Преместили са се преди повече от година.
- Откъде знаеш?
- Имам си своите източници. - отвърнах и го погледнах - Аз... искам да отида при Девън. Погребаха го в задния двор на онази къща и досега нямах възможност да се доближа до него. Моля те.
Той ме погледна, след което кимна.
- Добре. Отиваме във Форкс.
- Благодаря.
Пътуването премина тихо и спокойно, най-вече защото всеки беше зает с мислите си. Поех си дъх и се облегнах назад, а Деймън взе ръката ми и я сложи на бедрото си.
- Така е по-добре. - отвърна той. - Не я махай, моля те.
- Защо?
- Просто искам да те усещам, това е. Нещо против?
- Не, аз... няма проблем.
- Радвам се.
  Минахме началната табела на Форкс и след известно време наближихме къщата... или каквото беше останало от нея. Някой буквално беше минал през жилището.
- Какво, по... - казах, докато слизах от колата. - Боже, миризмата е ужасяваща!
- От колко време не си идвала тук? - попита Деймън и забелязах, че трепери леко.
- Откакто... откакто Девън умря. - отвърнах и разперих пръсти. Очевидно в къщата нямаше никой жив, но това не пречеше да сме внимателни. Приближихме се до развалините на къщата и влязохме навътре.
- О... господи. - прошепнах и закрих устата си с ръка. Навсякъде по останалите стени имаше засъхнала кръв, а по пода - десетки разлагащи се тела, включително това на Амалия и семейството, което ме беше отгледало.
- Мамка му! Това...
- Как... как никой не е съобщил? Ардън е съвсем близо. Той би трябвало да го е усетил.
- Кой е Ардън?
- Алфа на тукашната върколашка глутница. Трябва да говоря с него. Веднага.
  Излязохме отвън и след като се уверихме, че гроба на Девън е непокътнат, се обърнахме към къщата. Призовах огъня и подпалих каквото беше останало...
- Да приема ли, че работата ми не ти хареса? - попита дълбок мъжки глас. Извърнах се и видях висок и мускулест... екземпляр, от който струеше чисти и неподправени сексапил и мощ. Погледна ме и в очите му се разгоряха истински адски пламъци.
- Луцифер.
- Позна, скъпа. Адски ми е приятно.
- Стой далеч! - изръмжа Деймън и застана пред мен. Луцифер само се засмя зловещо и вдигна ръка. Оттук нататък всичко се случи като на забавен каданс. Тъмната като катран силова мълния се отдели от ръката му и се насочи към Дей. Успях да ни извъртя, но тя просто мина през мен и се разби право в сърцето на Луксена ми. Той ме погледна, а от устата и гръдния му кош потече сребриста течност.
- Деймън! Не, не не!
- Обичам... те, бебчо. За... завинаги. - прошепна задавено той, преди да долепи устни до моите и да се разпадне на прах в ръцете ми.
- Сега сме само двамата. - чух гласът на Луцифер. Обърнах се, разперих длани и изревавайки, изпратих абсолютно цялата си ярост, скръб и сила към него...