Краят на Ада: Измислен Ад

13

- Не мога да повярвам, че го правим. Особено пък тук.
- Да, аз също. - отвърдах и се огледах. С Хоуп стояхме в едно кафене пълно с хора, където щеше да е срещата ни с Клаус. След това вероятно щяхме да отидем някъде другаде, а Деймън и останалите да ни последват от разстояние. - Както и че баща ти се съгласи. Със сигурност е намислил нещо.
- Добре, че имаме резервен план. Всичко ще бъде наред, ще видиш.
В този момент вратата се отвори и ги видях да влизат - Грейс, висок мъж с руса коса, който предположих, че е Клаус по реакцията на Хоуп, и още двама хибриди. Естествено.
- Здравейте. Нали не закъсняхме много?
- Не. Ние подранихме. Как си, Грейс? - попитах и погледнах към нея. Личеше си, че е адски изплашена, но иначе нямаше външни наранявания.
- Аз... добре съм. Ава...
- Ето, аз изпълних своята част от уговорката. Твой ред е, любов.
Потръпнах при този прякор, но се насилих да се усмихна.
- Съжалявам, но Хоуп не иска да идва. Знаете ли, ще предложа нещо. Защо не оставим Грейс, заедно с двамата ви приятели да изпият по едно кафе, а ние тримата да отидем да поговорим на някое по-спокойно място?
- Ава, не...
- Спокойно, скъпа. Всичко ще бъде наред. Е, да вървим ли?
- След вас, госпожице Хейстингс.
Излязохме навън и се качихме в колата ми. Това определено не беше част от плана, но трябваше да мисля в движение. Дано само и другите ме последват.
"Грейс е добре." - прозвуча гласът на Дей в главата ми. "Сега да те питам - какво, по дяволите, си намислила?"
"Спасявам Хоуп. Не мога да я оставя. А ти си с мен. Ако нещо се обърка, ще дойдеш веднага."
"Ава... мамка му, пази се. Мелиса е някъде зад теб."
"Винаги. Обичам те."
"Обичам те."
- Добре, пристигнахме. - казах и отбих колата на един пуст паркинг. Тук никой нямаше да ни види и да се намеси, ако се стигне до там. Слязохме и Хоуп застана до мен.
- Така, да престанем с глупостите. Кой те изпраща? Пфарзуф? Лийф? Някой друг?
- Аз съм Древен Първороден вампир, скъпа. Никой не ми казва какво да правя.
- Тогава кой те съживи?
- Някакъв смешник, мислещ се за бог. Опита се да ме контролира, но съм прекалено силен. Не успя и да ме върне. Не е лесно с толкова много роби. Всеки си има предел.
- Това не променя нищо. Няма да дойда с теб.
- О, сигурен съм. Както и в това, че сте спасили приятелката си веднага щом сме излезли от кафенето. Не съм глупав.
- Тогава защо го направи?
- Защото съм Клаус Майкълсън. Голямото зло. - отвърна той. - Някои неща просто се очакват от мен.
- Ами другите?
- Няма да те закачат. Можете спокойно да се върнете в училището.
- Сигурен ли си?
- Не, но ще се погрижа за това.
- Аз... благодаря. Така мисля. - отвърнах и се намръщих. - Знаеш ли какво друго да очакваме?
- Съжалявам, любов. Непредсказуеми са. Виж, ако имаш нужда от помощ с убийствата, съм насреща. Отдавна не съм си цапал ръцете.
- Ще го имам предвид.
- Е, оставям ви, момичета. Кажете на Луксена и на другата хибридка, че не е нужно да ме следват. До скоро, Хоуп.
- До скоро... татко.
Клаус се затича и скоро изчезна сред дърветата. Хоуп си пое дълбоко дъх и ме погледна.
- Леле. Не мислех, че ще мине толкова...
- Добре? Да, аз също. Явно си спечелихме нов съюзник.
- Да. Господи, имам нужда от...
- Питие? Почивка? Ландън?
- И трите. Незадължително в този ред.
- Хайде. И аз имам нужда от това. С моят Луксен, разбира се.
Прибрахме се в хотела, всяка по стаите си. В моята ме чакаха Деймън и Грейс.
- Дей...
- В момента съм ти адски ядосан, но ще поговорим по-късно за това. Сега е ред на Грейс.
Деймън излезе и въпреки че усещах, че е до вратата, се почувствах така, сякаш ме бяха изритали в корема. И сама си бях виновна...
- С какво си го вбесила толкова?
- Действах на своя глава. - отвърнах и въздъхнах. - Ти как си? Добре ли си?
- Да, не се тревожи. В началото си изкарах акъла от ужас, но после... този Клаус не ме и докосна. Е, освен и в спалнята ми...
- Аз... господи, толкова съжалявам. - отвърнах и се разплаках. - Всичко е по моя вина. Аз... аз... виновна съм за всичко...
- Хей, успокой се, моля те. - каза Грейс и ме прегърна. - Не ме интересува каква си. Наистина. Е, да, гадно ми е, че не ми каза по-рано, но те разбирам. Искала си да ме защитиш. Винаги си мислила първо за другите.
- Грейс...
- Обичаш го, нали? Деймън?
- Да, повече от себе си.
- Тогава се разбери с него. Аз съм добре. Ще си поговоря с татко ти и Марк.
Кимнах, защото все още не можех да намеря думи от плач и хлипане. Грейс ме прегърна още веднъж и ме остави сама. Опитах да се успокоя, но ми беше адски трудно. След всичко, което можеше да се случи... Деймън беше прав да ми е сърдит, но... но не чак толкова.
Поех си дъх, избърсах сълзите си и влязох в банята. Една дълга гореща вана щеше да ми дойде добре. Когато всичко беше готово, се потопих сред пяната и затворих очи.
Усетих, че е влязал и сяда на пода, но останах неподвижна. Не ми се говореше. В момента това беше прекалено много.
- Аз съм един грандиозен идиот. - каза Деймън и си пое дъх. - Не трябваше да се държа така с теб. Вместо да те защитя, те нападнах.
Е, той явно имаше какво да каже.
- Просто... не трябваше да реагирам толкова остро. Полудях от страх да не ти се случи нещо лошо.
- Да, но не стана. - отвърнах, отворих очи и го погледнах. - Умея да се пазя, Деймън. Не съм чуплива и досега удържах на много бури. Ще го правя и занапред.
- Знам. Аз... съжалявам.
- Слушай, харесва ми да се тревожиш за мен. Наистина. Само ми се иска да разбереш, че сме равни в тази връзка. Не ми трябва алфа мъжкар, а мъж, който да застане до мен. Да вървим заедно. - казах и си поех дъх. Дей също въздъхна, след което се изправи и влезе във ваната, както си беше с дрехите.
- Деймън!
- Моля те, не ми се сърди. Умолявам те. Това ме убива.
- Не ти се сърдя. С теб е абсолютно невъзможно. - отвърнах и се усмихнах.
- С теб също, бебчо. - каза той и ме целуна. - Съжалявам.
- Приема се. Поне съблечи дрехите. Мисля, че ще ти е много по-удобно без тях.
- На твоите заповеди, скъпа.