Краят на Ада: Измислен Ад

39

  Хотелският комплекс, пред който се намирах, беше по-добре заварден и от най-голямото пиратско съкровище. След като се увериха, че съм в списъка с гостите, гардовете ме пуснаха по-нататък. Една от оскъдно облечените хостеси ме отведе до огромна открита зала, където се разхождаха мъже и жени, които носеха малки състояния по себе си. Освен обслужващия персонал, тук нямаше нито един човек. Взех си чаша шампанско и започнах бавно да оглеждам присъстващите. Забелязах широк балкон, който гъмжеше от тройно повече гардове. В средата на всичко това стоеше той.
  Това, че е ходеща взривоопасна буря беше най-малкото. Този мъж беше олицетворение на секса, страстта и абсолютно всичко грешно. Сините му очи ме пронизваха със студа, който излъчваха. Вдигнах чашата си за поздрав, а той ми посочи със жест да се кача при него.
- Няма да е толкова лесно. - измърморих, след което се подсмихнах и закрачих из залата. Повечето хора тук бяха напълно непознати за мен, но в това нямаше нищо чудно, защото никога не се бях интересувала от свръхестествения лайфстайл. Може би това трябваше да се промени..
- По-хубаво е от тъмната страна, нали скъпа? - попита познат глас. Обърнах се и видях едно от най-омразните ми същества на земята. Този път беше в компанията на разкошна брюнетка, към която.. явно беше привързан.
- Старая се да опитам от всичко. Ами ти какво правиш тук, Блекторн?
- Реших да отида на почивка. Това е Магдалена, Спътницата ми.
- Приятно ми е, аз съм Ава. - отвърнах и протегнах ръка. Магдалена я стисна.. и тогава се случи. Всичко, което тя беше преживяла, премина през мен. Болката беше толкова силна и смазваща, че ме накара да строша чашата, която държах, и да простена.
- Какво, по.. - прошепнах задавено и рязко се отдръпнах, като се ударих в някой, който сложи ръце на кръста ми.
- Добре ли си, миличка? - попита дълбок мъжки глас. Дори и без да се обръщам, знаех кой е.
- Господин Торичели..
- Всичко е наред. - казах и се дръпнах, този път встрани. - Всъщност търсех точно теб.
- Така ли? Интересно.
- Трябва да поговорим. Насаме.
- Смела сте, госпожице Хейстингс. Особено като се има предвид коя сте. Да вървим.
  Излязохме навън и в един момент той ме притисна към стената. Буквално.
- Изобщо не ме интересува коя си, кучко! Никой не си позволява да ми отказва! - изръмжа той в ухото ми и цялото ми тяло изтръпна. - Защо си тук?
- За Оливър Ван Хейлд. Искам го.
  Масимо се отдръпна, за да ме погледне, и се засмя.
- Ван Хейлд ми дължи адски много пари и опита да се измъкне, без да плати. Няма начин!
- Колко ти дължи? Само ми кажи цифрата.
- 30 милиона долара. - каза той. Имах толкова пари. В банковата сметка на Пфарзуф се намираха няколко пъти повече. - Но има уловка.
- Каква уловка?
- Искам размяна. - прошепна Торичели и обходи с поглед тялото ми. - Теб.
  Сега беше мой ред да се разсмея, и то от сърце. Този определено не беше с всичкия си.
- Сериозно ли? Ти..
- В момента десетки от най-добрите ми хора са обградили къщата на Ван Хейлд и са готови да нападнат във всеки един момент. Разрушителя няма да се справи сам с тях, а дявола пък е прекалено зает. Лично се погрижих за това.
  През тялото ми племина нажежена до бяло ярост, която почти ме задуши.
- Как, по..
- Имам връзки навсякъде, бебче.
- Болен, скапан..
- А, не така. Отсега нататък ще се обръщаш към мен само с "да, сър."
  Стиснах зъби толкова силно, че за миг усетих вкуса на кръв в устата си. Скапаняка ме беше хванал натясно и щеше да си плати за това.
- Ще те убия при първия удобен случай. Обещавам ти. - отвърнах. - Пусни ги. Ще остана.. при теб.
- Така и предполагах. - усмихна се той победоносно. - Сега да вървим при гостите.
- Първо искам да се уверя, че Оливър и останалите са добре.
- Всичко с времето си, скъпа. - отвърна той и сложи ръка на кръста ми, като ме поведе обратно през множеството. Вървеше бавно и спокойно и се стараеше абсолютно всеки да види, че сме двойка. Минахме покрай Лушън и веждите на разрушителя се смръщиха.
- Ава..
- Проблем ли има, господин Блекторн? - попита Торичели.
- Не. Просто исках да поздравя стара приятелка, нищо повече. Приятно прекарване, госпожице Хейстингс.
- На вас също, господин Блекторн. - отвърнах и се усмихнах, но вътрешно горях от ярост. Отдалечихме се от Лушън и отидохме на балкона, където Масимо ме настани в скута си.
- Отсега нататък ще говориш само с този, с когото ти кажа. Ясно ли е? - изръмжа той и стисна ръката ми. От пръстите му се процеди черна материя, която се просмука в кожата ми. Секунда по-късно усетих остра смазваща болка, кояо ме накара да изсъскам.
- С мен не можеш да използваш силите си, малката. Аз съм специален вид извратено чудовище. Направи голяма грешка като дойде тук сама.
- Майната.. ти.
- Не така, скъпа. - прошепна той и след миг почувствах нов болезнен удар. - Ще те наказвам за всяка една грешка.
- Не съм ти.. скапана подчинена. Никога не съм слушала някой мъж и няма да го направя и сега.
- Аз не съм който и да е мъж.
- А аз не съм която и да е кучка. - изсъсках и забих нокти в бедрото му. През мен премина сноп светлина, която се заби в него и го накара да стисне зъби. - А единствения роден Основен Трибрид. Не ме плашиш.
- Радвам се. Определено ще ни бъде забавно.
- Не се и съмнявай.