Краят на Ада: Измислен Ад

22

- Не, спри. - прошепнах и го избутах от себе си. Мамка му, това беше лошо.
- Съжа... всъщност, не. Изобщо не съжалявам. Ти също го искаше.
- Аз не съм неверница, Данк. Не изневерявам. Не, не, това е грешно... не може да... аз обичам Деймън... той ми е Спътник...
- Не е нужно да разбира.
- Аз ще знам! Това ще е абсолютно достатъчно!
- Не, няма. - отвърна най-спокойно Данкмар и ме докосна по челото...
  Стоях на покрива на Института и си поемах големи глътки въздух. Данк ме беше излъгал. Почти нищо, което ми е казал, не е било вярно.
- Хей. - прошепна Дей в ухото ми и ме прегърна през кръста.
- Хей.
- Къде беше досега?
- В библиотеката и след това тук. Защо?
- А имаше ли някой с теб?
- Не, бях си съвсем сама. - отвърнах и се обърнах към него. - Защо са тези въпроси?
- Извинявай, бебчо. Преди малко усетих нещо странно, свързано с връзката ни. Явно съм станал прекалено напрегнат и параноичен.
- С всички ни е така. Скоро всичко ще свърши.
- Надявам се. Е, какво успя да научиш?
- Не Лийф, а Данк е отнел момичето. Заради това, че е била белязана от вуду крал, е започнала да вижда духове.
- Затова му е била толкова интересна.
- Да, поне в началото. След като Пейгън е избрала Данк, Лийф я е оставил и повече не се е бъркал. Трябва да е станало и още нещо, за да го вбеси така. Смъртта й, може би. Не знам, аз... просто се опитвам да разбера всичко.
- Струва ми се малко вероятно Смъртта да е обикнал някой.
- Бих се съгласила с теб, ако малко или много не го познавах. Не го защитавам, а казвам само, че нищо не е това, което изглежда.
- Тук си права. - отвърна Дей, въздъхна и ме целуна. - Искаш ли да слезем долу?
- Става ли да останем още малко? Тук е приятно.
- Разбира се, бебчо.

- Лийф я е пуснал да си иде. Примирил се е, че тя е избрала Данк. Нещо се е случило между това време и настоящето. - казах и отпих от кафето си. Имах нужда от неутрално мнение, затова се обадих на Кейт (е, първият ми избор беше Грейс, но тя беше заета с Марк. Леля ми не беше нужно да го разбира.).
- От това, което ми каза разбирам, че Гидт се е страхувал от Данкмар, въпреки че краля на вудуто си е имал свое собствено царство на разврат.
- Гидт е имал право да взема само душите на тези, които са си играли с магия или са били омърсени по някакъв друг начин. За Данк не е било така. Гидт нарочно е отнел невинна душа, близка до Пейгън, за да я тласне към Лийф, но това не помогнало. Данк е събрал транспортерите си, както и няколко ангелски воини и е отишъл до Вилокар, за да вземе... любимата си. Заплашил е Гидт, че ако не остави Пейгън и близките й на мира, с царството му ще бъде свършено. Явно е всесилен.
- Тогава защо не приключи с Лийф по лесния начин? И защо не те спре? Последното е хипотетичен въпрос. Опита ли се, ще му откъсна... главата, Смърт или не.
- Благодаря. - отвърнах и се засмях. - Всъщност, нямам представа защо.
- Напротив, но не искаш да го признаеш.
- Лельо...
- Трябва да има начин да говориш с Лийф. Не може ли да се промъкнем направо във Вилокар, като заобиколим всичките демони?
- Лийф споменава за вход някъде в морето, но не казва точно къде. Ще ни трябва вещица, която е свързана с Ню Орлиънс.
- Ще поразпитам и ще ти звънна пак. Обичам те, миличка.
- И аз теб, лельо Кейт. До скоро.
- До скоро.
  Затворих телефона и се загледах през прозореца в стаята си. Дей отиде да потренира с ловците на сенки, което ми даде няколко свободни минутки, за да помисля какво да правя. Помнех абсолютно всичко. Данк не беше успял да изтрие онази целувка от съзнанието ми и сега трябваше да се справя с последствията. Обичах Деймън с цялото си сърце, наистина. Направо не си представях живота без него. Бях убила бившата му, за бога! Господи, как щях да успея да се оправя с всичко това?
- По дяволите, Данк! Защо трябваше да се навесваш отново? - прошепнах задавено и избърсах сълзите си. Мразех го, а най-много мразех себе си, че дори за секунди отвърнах. Заради тези няколко мига чувствах, че съм изневерила.