Краят на Ада: Измислен Ад

25

- Благодаря, че се нави да тренираме заедно. - казах и се усмихнах, а Марк ми отвърна със същото. - Дойде ми страхотно.
- Да, и на мен. Станала си много добра.
- Това се получава, когато две години се биеш с всевъзможни същества.
- И това е така.
В този момент чухме странен и доста силен гръм. По инерция погледнах нагоре, но в небето не се виждаше нито едно облаче.
- Какво...
- Нещо става. - отвърнах и тогава звукът се повтори. Идваше от запад. Точно където се намираше и домът на Блек.
- Мамка му! - измърмори Марк и двамата се изстреляхме напред. Стигнахме само за няколко секунди. Вратата на къщата беше разбита, а прозорците - изпочупени. Съсредоточих се и долових силата, идваща от Ди. Беше отзад. Зажбиколих и я видях да лежи в безсъзнание, а Арчър я държеше в прегръдката си.
- Арчър, какво се случи?
- Стана прекалено бързо. Не успях да направя почти нищо.
- Кой беше?
- Други Луксени. Дойдоха десетима от тях и отведоха Деймън. Ди опита да ги спре, но те я зашеметиха. Трябваше да остана с нея.
- Разбирам. - отвърнах, коленичих до Ди и я докоснах по бузата. Тя се размърда, отвори очи.. и веднага скочи на крака.
- Дей! Господи, те го взеха!
- Ди, успокой се, моля те. Знаеш ли къде са го отвели?
- В покрайнините на Лас Вегас. Имат си цяла шибана колония там! Взеха го, защото искат да използват силите му, за да ни нападнат!
- Добре, отивам там.
- Идвам с теб. - каза Марк.
- Ди, остани тук. Все още си слаба и не искам да се притеснявам и за теб. Кълна се, че ще го върна у дома.
- Знам. Благодаря.
- Арчър, искам да я пазиш.
- Естествено. С цената на живота си.
- Хубаво. Сега да се обадим на мама и татко. Ще си направим едно семейно пътешествие до Града на греха.

- Щеше да стане по-бързо, ако тичахме. - измърморих и се огледах. Вече минавахме центъра на Вегас, но пътуването сякаш ни отне часове и ставах все по-изнервена.
- Знам, но не можем да си позволим да привличаме повече внимание. - отвърна Марк.
- Добре, че това момче Люк намери точния адрес.
Люк беше Основа и истински гений на компютрите. Изглеждаше леко чалнат в главата и държеше нощен клуб, в койт работеше и Арумианец, но се съгласи да ни помогне. Срещу заплащане.
Пътувахме още няколко километра, след което спряхме пред висока каменна порта с някакви блестящи неща по нея.
- Това е кварцит. - каза мама. - Засилва способностите на Луксените.
- Да, усещам го. - отвърнах и опитах да проследя къде и Деймън, но сигналите бяха адски много и доста объркани. В този момент вратата се отвори от трима масивно изглеждащи Луксени. Слязохме от колата и се приближихме.
- Кои сте вие? - излая един от здравеняците.
- Аз съм Айви Грийн-Хейстингс, а това е семейството ми. Дошли сме да се срещнем с водача ви.
- Ти си Светицата. - прошепна другият. - Мислехме, че си мъртва.
- Бях за доста дълго време, но дъщеря ми ме върна към живот. Е, сега вече може ли да влезем?
- Разбира се. Заповядайте.
Пристъпихме напред и се озовахме в нещо като резерват, където някои къщи бяха направо на дърветата, а повечето Луксени се разхождаха в истинската си форма. Беше... забележително.
- Не мога да повярвам на очите си. - каза единият от здравеняците, вече далеч по-мило. - Вие сте истинска легенда. Дъщеря ви пък ви е достойна наследница.
- Знам и благодаря.
- Аз съм Лейт. Ако имате нужда от нещо, каквото и да е, съм насреща.
- Ще го запомня.
- Боже, щом чуха името ти, направо бяха готови да ти постелят червен килим.
- Явно още ме помнят.
- Определено. Ти извърши велики неща, които ще се помнят още дълго.
- Така беше, нали? - попита мама и се усмихна. - И сега ми предстоят още.
Заведоха ни до една голяма двуетажна къща, където ни посрещнаха още двама пазачи - един отвън и един вътре. Пуснаха ни да влезем, след което ни придружиха до нещо като голям и светъл кабинет, където ни чакаше висок Луксианец с тъмна коса и неизменните зелени очи.
- Добре дошли, семейство Хейстингс. Аз съм Зейд, водачът на тази изумителна общност. Какво ви води насам?
- Наскоро сте отвели един Луксен от дома му. - казах и скръстих ръце пред гърдите си. - Искаме го обратно... моля.
- Вие сте едно младо и нетърпеливо момиче, госпожице Хейстингс. Знаете какво казват за нетърпението и котката.
- Не смейте да заплашвате дъщеря ми, Зейд. Нямате и представа на какво сме способни. Защо отведохте Деймън Блек?
- Той ни принадлежи. Трябва ни.
- За какво?
- За да вземем това, което е наше. - отвърна Зейд и се усмихна самодоволно. Изобщо не ми харесваше.
- Няма да стане. Това със завземането на света, дето си го мислите. Просто го забравете.
- Иначе какво?
Щракнах с пръсти и от там се появи пращящ синкав огън.
- Иначе ще ми станете врагове, а това изобщо, ама изобщо не е препоръчително.
- Ние сме повече.
- А ние сме в пъти по-силни. Освен това имаме съюзници, за които не сте и предполагали. Е, ще ни предадете ли Деймън Блек или да си го вземем ние?
Зейд се загледа в мен за няколко секунди, които бяха напълно достатъчни, за да ме изнерви допълнително. След това изражението му стана каменно.
- Добре. Този път печелите. Но само този път.
- Благодаря. Не беше толкова трудно, нали? Сега, къде е той?
След като ни причислиха още четирима пазачи, ни зоведоха до възможно най-отдалечената част на резервата, където имаше една-единствена сграда, от която се разнасяше някаква отвратителна миризма.
- Какво, по...
- Измъчвате собствения си вид?
- Ако се наложи. Изчакайте тук. Ще го изведем.
- Аз ще го направя. - отвърнах и влязох вътре. Гледката ме остави без думи, но за сметка на това ме разяри.
Видях Деймън, завързан с вериги, покрити с оникс. Беше в безсъзнание, но можех да чуя пулсът му, който сякаш отслабваше с всяка секунда. По тялото му имаше различни синини и рани, направени я с предмети, я със сила.
- Коя си ти, по дяволите? - попита един от мъжете, които го пазеха. Основи. Кучешките ми зъби се издължиха, а очите ми промениха цвета си. Усещах как по вените ми започва да тече почти огнева ярост.
- Най-големият ви кошмар. - изръмжах ядосано и разперих пръсти, от които проблесна сноп светлина, който се удари в тях и ги повали на място. Приближих се до Дей, внимателно свалих веригите и го изнесох навън.
- Господи. - прошепна мама и коленичи до него, когато го положих на земята. - Какво са му сторили?
- Много неща. Трябва да го излекуваме веднага или ще умре. - отвърнах, сложих ръце на гърдите му и затворих очи. Отдавна не бях ползвала тази си дарба и изпитах известна трудност, но все пак успях. Усетих как малка част от силата ми се прехвърля в него и започва да го лекува. Раните се затваряха, синините изчезваха и той се връщаше към живот.
Усетих нечия топла ръка върху своята и отворих очи. Деймън стоеше и внимателно ме наблюдаваше.
- Здравей.
- Здравей.
- Ти ме спаси.
- Да.
- Отново.
- Явно още си зле, щом използваш само по една-две думи.
- Ти също. - отвърна той и се изправи. Опитах да направя същото, но краката ми се подкосиха. Щях да падна, но Дей ме хвана.
- Хей. Добре ли си?
- Да, аз... не, трябва да седна.
- Да се махаме от тук. - каза мама и ме подхвана.
- Хайде.
Няколко часа по-късно бях на сигурно място в леглото си. Чувствах се адски отпаднала и бях в състояние да спя поне няколко дни. Лекуването определено си имаше своите странични ефекти.
На вратата ми се почука и мама влезе, държейки в ръце сладки и чаша с горещо ароматно какао.
- Скъпа, нося ти нещо, което ще ти помогне да спиш спокойно.
- Благодаря. - отвърнах и се надигнах. - Лекуването винаги е отнемало доста от силата ми.
- Нормално е. Все пак предаваш част от себе си на другия. С времето ще стане по-лесно.
- Надявам се да не се налага да го използвам толкова често.
- Аз също, миличка. Оставям те да си починеш.
- Благодаря, мамо.
- За теб винаги.
  След като опустоших подноса с храна, се отпуснах блажено и затворих очи. Изведнъж усетих Луксен отвън и след това чух как се материализира насред стаята ми.
- Знаеш, че по принцип има врати за тази работа, нали? Не са само за украса.
- Трябва да поговорим.
- Искам да си почина. Сигурна съм, че може да почака.
- Не.
  Сега вече отворих очи, изправих се и наистина го погледнах.
- Как така "не"?
- Казаха ми, че вече съм нещо много повече. Че съм подсилен и това ме е направило по-могъщ от всеки Луксен. Затова искаха да ме използват, за да завладеят света. - каза той и скръсти ръце пред гърдите си. - Прехвърлила си ми от силите си.
- Не съм го искала. Мислех само как да те излекувам. Дори не знаех, че това е възможно.
- Е, явно е.
- Съжалявам, наистина. - отвърнах и се изправих. - Мога да се опитам да си я върна, но нямам идея какви ще са последиците.
- Не... недей. - въздъхна той. - Изглежда ще трябва да ме научиш как да ги използвам.
- Добре. А сега ще ме оставиш ли да поспя, моля? И следващия път използвай вратата, ако обичаш.
- Не обещавам нищо, трибридке. - ухили се Деймън... и се изпари. Върнах се обратно в леглото и въздъхнах. Определено ми трябваше защита за тази стая. Всеки влизаше кой когато си поиска.