Краят на Ада: Измислен Ад

42

Беше нужна цяла една седмица, докато се възстановя и Масимо ми позволи да излизам от стаята си. През това време се видях с Марк, Грейс, татко, Кейт, леля Пам и Гидиън. Това бяха най-близките ми хора. Моето семейство. Щях да направя абсолютно всичко за тях.
Дон Торичели буквално не се отделяше от мен. На моменти ставаше адски дразнещ, но виждах че има някаква странна коренна промяна у него. Все още си беше Масимо, но вече като че ли не вземаше толкова прибързани решения. Поне на пръв поглед.
Роднините ми постояха още малко и след това си тръгнаха. Останахме само Масимо и аз. Него го нямаше през повечето време и обикновено бях с гардовете и персонала, както и със свободен достъп до целия замък. Мястото беше огромно и както си подобава, притежаваше и истинско подземие. Най-много ми харесваше, обаче, балкона и външната градина. Точно в нея се намирах сега, забила поглед в лаптопа пред себе си и подкрепила се с чаша горещо капучино. Търсех парцел, където да построя сградата на новата си организация. Следваха строители, оборудване, документи.. щяха да са нужни много пари и още повече време. За щастие, в момента имах и от двете.
- Починете си малко, госпожице Хейстингс. Работите много. - каза Амалия и постави поднос с лека закуска до мен. - На дон Масимо изобщо няма да му хареса.
- Затова няма да му казваме. - намигнах й аз, а жената се засмя. - Благодаря.
- За мен е удоволствие. Вие сте първата гостенка, след като госпожа Лаура почина.
- Съпругата на Масимо?
- Аз.. не биваше да се изпускам. - прошепна Амалия, а лицето й пребледня.
- Спокойно, остава си между нас. - отвърнах и се усмихнах окуражаващо. - Защо не си починеш? Ти също работиш много.
- Не мога. Вечерята..
- Аз ще приготвя нещо за дон Торичели. Ако Масимо каже нещо, ще му обясня. Върви.
- Вие сте уникална, госпожице. Много благодаря.
- За нищо Амелия.
Тя се оттегли, а аз затворих лаптопа за малко и се захванах с подноса пред себе си. Оказа се, че умирам от глад, защото го опустоших за минути. След това се изправих и отидох до супер модерната и огромна кухня, заредена с абсолютно всичко, което може да си представи човек. Не знаех какви са вкусовете на Масимо, затова реших да направя повече неща. Тъй като не бях готвила от доста време, викнах Матео и Хулио, двама от гардовете. Те бяха личните ми дегустатори.
- Мамка му, това е уникално! Така де..
- Благодаря.
- Наистина, госпожице. Всичко е адски вкусно.
- Вземете си колкото желаете. И без това приготвих прекалено много храна.
След като Матео и Хулио се върнаха по местата си, си направих чаша вино и седнах на кухненския плот. Тъкмо отпивах, когато Масимо влезе, придружаван от още един мъж.
- Ава, какво правиш тук?
- Сготвих ти и те чаках. - отвърнах и станах. - Съжалявам, трябваше да предвидя, че ще имаш гост.
- Защо.. защо си ми готвила? Къде е Амелия?
- Освободих я. Имаше нужда от почивка.
- Моля?
- Съжалявам. Аз.. ще ви оставя. - отвърнах и минах покрай тях, но Масимо ме хвана за ръката.
- Скъпа, почакай. Остани.. моля.
- Скъпа ли.. - попитах и го погледнах. Сякаш искаше да ми каже нещо. - Знаеш, че не обичам да ми казваш така.
- Моя грешка. - отвърна той и се усмихна облекчено. - Това е Луцио Тревиани, шеф на три от мафиите, които оперират в Щатите.
- Приятно ми е.
- За мен е истинско удоволствие, госпожице Хейстингс. Репутацията ви предшества.
- Радвам се, господин Тревиани. Така държа задниците далеч.
- С Масимо не сте имали късмет.
- Точно обратното. - усмихнах се и го целунах, а той ми отвърна. - Всеки крал трябва да си има и кралица.
- Определено, бебчо.
Преместихме се във вътрешната градина, където поднесох вечерята и се настаних срещу Масимо.
- Е, чух, че работните ви отношения с Ейдън Грей не са протекли особено добре.
- Може да се каже. - отвърнах и отпих от виното си.
- Как така не ви е изнасилил? - попита спокойно Луцио, сякаш задаваше съвсем обикновен въпрос. Масимо изръмжа, а чашата в ръката му се пръсна.
- Моля?!
- Нищо не се случи. Имах няколко рани и одрасквания, но те отдавна заздравяха.
- Да, но някой ви е помогнал.
- Ако продължавате да ме разпитвате, с удоволствие ще ви запозная с него. - казах и се поизправих. - Какво целиш, Тревиани? Да разбереш как приключих с Грей ли? Извадих му сърцето и го смачках. Стига ли ти като информация? Спасих много невинни момичета онази нощ и не съжалявам за нищо!
Опитах да си поема дъх, за да се успокоя, но умирах от желание да откъсна главата на кучия син.
- Изчезни. - изръмжа Масимо заплашително и буквално видях тъмнината да се излива от порите му. - Тръгни си или се кълна, че ще те разкъсам на парчета точно в този скапан момент.
- Рискуваш да си навлечеш война заради някаква кучка?
- Аз съм специална порода кучка. Съветвам те да не ме предизвикваш. Лека вечер, господа. - отвърнах, изправих се и отидох в кухнята, където си сипах чаша вино и я изпих на екс.
- Добре ли си? - попита Масимо няколко минути по-късно.
- Не си навлякох война с мафията, така че да. Не си го убил, нали?
- Не. Просто вече ще използваме само посредници. Няма да позволя да се доближи повече до теб.
- Масимо.. няма вечно да остана тук. Ние сме от съвсем различни светове. Беше забавно, наистина, но..
- Защо ми приготви вечеря, Ава? - попита изведнъж той и ме погледна. - От благодарност?
- Аз..
- Можеш да си тръгнеш по всяко едно време. Напълно свободна си тук и никой не те задържа. Напротив, хората ми те обожават.
- Обеща ми. - отвърнах и се приближих.
- Не си тук само заради това. И двамата го знаем. Нещо те тегли към мен. Вълнението и опасността, които ти давам. Не си създадена за спокоен живот.
- И така да е, Масимо..
- Тогава остани. - прошепна той. Вече бяхме на милиметри един от друг. - Бъди с нас.
- С вас?
- Да. С мен.. и с него.
Масимо сложи ръка на лицето ми и затвори очи. В ума ми започнаха да се изреждат картини и спомени, които буквално ми спряха въздуха. Повечето бяха на Торичели, но имаше.. имаше и наши с Дей. Той беше в него.
- Господи! Вие.. едно сте. Как.. как?
- Нямам никаква идея, но е факт. Глупака малко ми обърка плановете, но ще се приспособя. Той те обича до болка. - каза той и ме придърпа към него. - Чувството ми е познато.
  Докато се опомня, вече бях притисната към кухненския плот и той.. те.. ме целуваха. Ръцете на мафиота се спуснаха по гърба ми и се мушнаха под блузата ми.
- Не.. не тук. Храната..
- Майната й на храната.
- Масимо!
- Добре де. - изръмжа той, след което ме вдигна на ръце и секунда по-късно вече се намирахме в спалнята му, напълно голи.
- Мамка му, бебчо. Не знаеш колко ми липсваше.
- Ти също. Господи, толкова много..
- Вече няма да те изпускаме от поглед. Наша си.
- Ваша.. да...

- Какво е усещането да имаш две създания в себе си? - попитах и се сгуших в Масимо.
- Нещо като четенето на мисли, но е постоянно и другият може понякога да контролира действията ти. Особено гадно е, когато не сме съгласни един с друг, но за момента Луксена ти не ми е създавал проблеми. Все пак имам репутация за поддържане.
- Разбира се. Ти си големият лош мафиотски дом.
- Хайде, скъпа. Признай, че те възбужда. - прошепна той в ухото ми и изпрати тръпки по цялото ми тяло.
- Прав си. Винаги съм си падала по лошите момчета. Въпреки че ти си далеч над тази категория. - отвърнах и го целунах. Скоро възобновихме интимните си игри, но телефонът ми започна да звъни.. и не спря.
- Който и да е, ще го убия. - изръмжа Масимо и се отдръпна. Въздъхнах и вдигнах, въпреки че номера ми беше непознат.
- Добър ден, търся госпожица Ава Хейстингс.
- Аз съм. Кой се обажда?
- Казвам се Алисън и съм асистентка на господин Ричард Андерсън, адвокат на семейство Роу. Обаждам ви се във връзка със завещанието на Кейдън Роу. Вие сте главната му наследница.
- Наследница ли? Аз не..
- Господин Андерсън ще ви обясни всичко. За кога да ви насроча среща?
- Не съм в Щатите..
- Няма проблем. Компанията ни разполага с частен самолет. Просто ни кажете къде се намирате.
- Дай ми телефона. - изръмжа Масимо и протегна ръка, а аз му подадох устройството. Той размени няколко думи със асистентката и след това затвори. - След три дни ще се срещнете в комплекса, където беше партито.
- Това и аз можех да го направя.
- Знам, скъпа. Просто исках да те олесня.
- Масимо, наясно съм, че обичаш контрола, но не се меси в моите неща. - отвърнах и започнах да се обличам.
- Няма вече твои неща. Моя си, не го забравяй.
- Сериозно? Пак ли онова с подчинената?
- Ава..
- Остави. - казах ядосано и излязох от стаята. Отидох в спалнята си, но се сетих, че си забравих телефона, и изругах. Започнах да крача напред-назад и си поех дъх няколко пъти, докато се успокоя. Тогава усетих нещо. Някой опитваше да пробие силовата преграда, която бях сложила около имението, и не беше сам.
- Ава, аз..
- Кажи на гардовете да се въоръжат. - казах и се обърнах към Масимо. - Нападат ни.