Краят на Ада: Измислен Ад

7

- Господи, Ава! Къде се изгуби?!
- Съжалявам, Грейс. Случиха се ужасно много неща.
- Определено. Разказвай.
- Няма да повярваш. - отвърнах и въздъхнах. Грейс не знаеше за мен и свръхестествения свят и смятах да си остане така. Исках поне тя да е защитена. - Помниш Данк Уокър, нали?
- Естествено.
- Ами, излизахме няколко пъти и той ме заряза без абсолютно никаква причина.
- Господи, това е ужасно. Той е скапан идиот.
- Благодаря. За подкрепата.
- Винаги, миличка. Кога ще се видим? Липсваш ми.
- И ти на мен, но нямам представа. Обещавам, че ще бъде възможно най-скоро.
- Добре. Трябва да затварям. До скоро.
- До скоро, Грейс.
  Оставих телефона на нощното шкафче и се облегнах на възглавниците на леглото. В този момент на вратата се почука. Отидох да отворя и видях красиво момиче с дълга червена коса и зелени очи. Имаше запълнен червен полумесец и татуировки около него.
- Здравей, аз съм Стиви Рей. Добре дошла при нас.
- Благодаря.
- Днес ще ти бъда другарче. Първо ще минем през столовата, а после при Неферет, за да ти даде пропуска за навън и учебната програма.
- Коя е Неферет?
- Директорката. Тя... - отвърна Стиви Рей и погледът й изведнъж потъмня. - Ще я видиш.
- Супер. Хайде.
  Столовата беше супер модерна зала с маси, столове и цветя навсякъде. Храната беше излязла като от 5-звезден ресторант и ухаеше направо изумително. Със Стиви-Рей напълнихме таблите си и отидохме да седнем при други трима ученици.
- Здравейте...
- Леле, вярно е! Изглеждаш уникално! - възкликна момчето, като едва не заподскача напред-назад. - Казвам се Деймиън, а момичетата до мен са Шоуни и Ерин.
- Приятно ми е. Аз съм Ава, кръстоска между Луксен, Ухапан и вече Белязан вампир.
- Еха! Това е...
- Я, доста бързо се събра със загубеняците.
  Извъртях очи и се обърнах, за да видя Лейси заедно със свитата си от изкуствени кукли.
- Какво искаш, Лейси?
- Вие не ме интересувате. Проблема ми е с нея!
- Скъпа, казах ти, спри да завиждаш. - отвърнах и се изправих. - Не беше особено трудно да ти взема Деймън, но вече е мой, така че прибери ноктите.
- Гадна, малка кучка! - извика Лейси и замахна, но аз вдигнах ръка и я съборих на земята.
- Не ме е страх от теб. Захванеш ли се с мен или с някой от тези хора, ще си изпатиш. Неслучайно съм дъщерята на Светицата.
  Тръгнах към изхода като чувах шушуканията, отправени към мен. Чак когато излязох навън и седнах на една пейка, посмях да си поема дъх.
- Хей, добре ли си? - попита познат мъжки глас.
- Деймън, в момента изобщо не ми е до теб.
- Не е Деймън, но ми е много интересно с какво те е ядосал брат ми. - отвърна мъжът и седна до мен. Изглеждаше като почти огледално копие на Деймън, но малко по-слаб и с по-дълга коса. - Здравей, аз съм Доусън.
- Приятно ми е. Съжалявам за това.
- Няма проблем. Дей има тази способност.
- Не се и съмнявам.
- Може да е трън в задника, но му имай доверие. Когато положението е сериозно, ще те защити.
- Аз... знам. - казах и въздъхнах.
- Ще се видим утре в час. Преподавам Луксенски науки. Ако имаш нужда от нещо, офиса ми е в южното крило.
- Добре. Благодаря ви.
- За нищо. Оставям те.
  Прибрах се в стаята си и набрах номера на леля Пам. Тя ми отговори почти веднага.
- Здравей, лелю. Как си?
- Ава! Какво става? Къде си?
- В момента съм в Тулса в Училището за вампири. Как е Гидиън?
- Много по-добре. Възстановява се и скоро ще дойдем при теб.
- Радвам се. Кей... Пфарзуф не ви е притеснявал, нали?
- Имам начини да го държа настрана, не се тревожи. Кейдън още е нов и не владее напълно силите си. Да, разбрах какво е станало.
- Той... нападна ме и в Мистик Фолс. След това имаше Ледени, и Арумианци... Добре съм, не пострадах... много, но ми се иска да си тук.
- И ти ми липсваш, миличка. Пази се.
- Не знаеш колко се старая. Обещавам.
- Не мога да си представя какво ти е в момента.
- А аз не мога да го опиша. - отвърнах и поех накъсан дъх. Разказах й абсолютно всичко, което бях изживяла и тя ме изслуша. Единствено на нея можех да споделя.
- И така. За да не ми е скучно, се вкарах в още един филм. Освен това в Училището... има нещо адски сбъркано. Всички тези гарвани...
- Наистина е странно. Какво мислиш да правиш?
- Братята Блек са с мен. Открих и нови приятели. Някак ще се справя.
- Не се съмнявам. Скъпа, трябва да затварям. Искаш ли да се чуем утре?
- Задължително. До скоро.
- До скоро, Ава.
  Тъй като нямах друго по-интересно за правене, реших да отида до общата зала. Беше късно вечерта, но тук това значеше, че живота тепърва започва. Излязох навън и свърнах по една странична пътека, когато изведнъж усетип смразяващ студ, който накара цялото ми тяло да претръпне.
- Значи ти си новата й Избраница. Очарован съм.
  Обърнах се и видях великолепен мъжки екземпляр. Имаше дълга катранено черна коса, дъхоспиращо тяло, тъмни очи и носеше само протрити дънки. Нищо друго. Сякаш беше създаден за грях... и за неподправено зло. Направих няколко крачки назад.
- Не се плаши. Няма да ти сторя нищо, което не желаеш.
- Искам единствено да стоиш далеч.
- Значи знаеш кой съм.
- Не, но и усещането ми стига. - отвърнах и се огледах. Не се виждаше жив човек. Страхотно.
- Няма къде да избягаш, скъпа. - усмихна се той и се приближи. Сърцето ми заби почти до пръсване, а краката ми сякаш се бяха залепили за земята. - Защо просто не дойдеш с мен и...
  Изведнъж ярка силова светкавица се стрелна и го запрати на няколко крачки разстояние. Демонът, или каквото и да беше там, изръмжа от ярост и скочи към мен, но се удари в стена.
- Калона, не! - извика една жена с протегната напред ръка. Беше висока, слаба и с дълга кестенява коса.
- Неферет...
- Казах не. - повтори тя и се обърна към мен. - Добре ли си, скъпа?
- Аз...
- Ще се погрижа за това. - каза Деймън, източника на светкавицата. - А ти прибери кучето си.
- Скапан, долен...
- Ще поговорим по-късно. Хайде, Калона.
  Двамата се отдалечиха и аз си поех си поех дъх. След това се разтреперих и обгърнах тялото си с ръце.
- Какво, по дяволите, е това място?
- Ела, ще ти обясня всичко.
  Тръгнах с него и той ме заведе в апартамента си в учителското крило. Седнах на един фотьойл, а Деймън ми подаде чаша вода.
- Така, слушам те. Кои са тези... същества?
- Калона е Паднал. Бил е Воин, влюбен в Никс, но тя го отхвърлила. Последвал бунт, след който се озовава тук под формата на демон-гарван.
- Значи всички тези птици...
- Са слугите му. Не съм разбрал каква е силата му, защото Неферет го държи на каишка. Тя се е самопровъзгласила за реинкарнацията на Никс на земята. Използва адски силна черна магия и повече от половината учители са под нейн контрол. Както и учениците. Зоуи се е опитала да я надвие, но без успех.
- Господи. - прошепнах. - Тя им въздейства. Затова има толкова различни видове тук.
- Доусън, аз и още няколко учители правим всичко възможно да защитим невинните. Никс сигурно затова е избрала и теб. Съжалявам, че те доведох, наистина. Просто сметнах, че това ще е най-безопасното място, от една страна. Някои същества не могат да проникнат.
- Докато други вече са вътре.
- Точно така.
- И сега какво? Изглежда, че този Калона ме е набелязал а имам чувството, че трудно ще се спре.
- Остани тук тази вечер. Аз ще спя на дивана и ще съм наблизо. За всеки случай.
- Аз... не знам. Сигурен ли си?
- Да. Така и двамата ще сме по-спокойни. Освен това Марк нямй да има причина да ми откъсне главата.
- Тук си прав. - отвърнах и се усмихнах. - Обаче аз ще спя на дивана.
- Няма да стане. Хайде, ела да ти покажа стаята.
  След като ми помогна да се настаня и ми даде негови тениска и шорти, Деймън отиде на дивана, а аз легнах в леглото му. Това беше... странно. И неловко. След като се въртях близо два часа, въздъхнах раздразнено и станах от леглото. Оказа се, че Деймън също е буден.
- Защо не спиш?
- Защото... а ти?
- Избягваш въпроса ми. - отвърна той. - Добре, какво ще кажеш да изразходим малко енергия?
- Какво имаш предвид?
- Да усъвършенстваме луксенските ти сили. Тук преподавам бойни изкуства за такива като нас.
- Ами... добре. Съгласна съм.
  Деймън ме заведе в един празен физкултурен салон и застана срещу мен.
- Така, всяко начало е трудно. Не се притеснявай, ако не можеш да го схванеш от първия път. Всичко е в...
- ... концентрацията. Да, знам.
- Добре. Хайде, опитай.
  Затворих очи а опитах да се отърся от цялото напрежение, което ме заобикаляше. Представих си луксенската си половина не като отделно нещо, а като част от мен. През цялото ми тяло премина тръпка, след което чух припукване. Отворих очи... и едва не онемях. Всичко, цялата стая, беше окъпана в светлина, толкова ярка, че би трябвало да ме заслепява, но не. Виждах си кристално ясно.
- Ава... - прошепна тих женски глас. Познат глас.
- Мамо...?
- Внимавай, скъпа... - отвърна тя и се появи пред мен. Такава, каквато я видях и първия път. Беше толкова... истинска.
- Мамо...
- Това е само началото, малка моя. Помни, ти си дъщерята на Светицата и Вампира. Способна си на абсолютно всичко. Обичам те...
- Не! - извиках, но тя вече беше изчезнала, като взе и светлината със себе си. Паднах на колене и се разплаках неудържимо. След миг усетих прегръдката на Деймън.
- Успокой се. Всичко е наред.
- Не... Не е наред. Нищо... не е наред.
- Шшшт, тихо. Аз съм тук.
  Нямам идея колко дълго сме стояли така, но най-накрая се успокоих достатъчно. Започнах да се изправям, но тогава видях ръцете си.
- Какво...?
- Трибридски сълзи. Явно и това ти е уникално.
- Страхотно. Даже не мога да ся разрева като хората.
- По-добре ли си?
- Да. Благодаря.
- Това, което направи... беше невероятно. Сега само трябва и да те научим да се биеш.
- Фасулска работа.