Краят на Ада: Измислен Ад

10

  Усетих миризмата на горещо кафе, още преди да се разбудя напълно. Отворих очи и се протегнах, усещайки някои части от тялото си леко схванати. Изправих се до седнало положение и чак сега осъзнах, че съм напълно гола, а дрехите ми са долу.
- Супер. - измърморих и се огледах. Поне бельото ми беше тук. Облякох го и след това намерих една широка стара тениска. Навлякох я и последвах уникалния аромат на кафе до кухнята, където Деймън приготвяше закуска, облечен само с боксерки. Гледката беше... дъхоспираща.
- Добро утро.
- Добро утро, бебчо. - отвърна той и се обърна, за да ме погледне. - Леле, не вярвах, че тази тениска може да изглежда толкова секси.
- Току-що станах. Изобщо не съм секси.
- Тук адски грешиш. - каза Дей и ми подаде чаша с кафе. - Закуската е готова. Сядай.
- Ами ако не искам да закусвам... това? - попитах с изпълнен от желание глас. Дей измърка нещо и застана между краката ми, а аз сложих ръце на врата му.
- Определено може да се уреди. - отвърна той и ме целуна. Секунда по-късно тениската ми литна на пода, а останалите дрехи скоро я последваха...

- Ава Конъли да пропусне първите два часа. Нечувано! - каза Грейс и се засмя. В крайна сметка успях да се добера до училище. Е, малко късно, но поне не пропилях целия ден. Не че щеше да е напълно пропилян. Даже изобщо... - Да не бе да е свързано с онзи секси екземпляр от вчера?
- Да. Определено е адски тясно свързано. - отвърнах и се ухилих до ушите, а очите на приятелката ми щяха да изскочат.
- Чакай малко... вие двамата да не би...
- О, да. Към шест-седем пъти. Всеки един беше върховен.
- Мили боже! Така ти завиждам, но в същото време толкова много се радвам за теб!
- Благодаря. Деймън е страхотен.
- Няма ли си брат?
- Има, но е зает, съжалявам.
- Ох, ужас.
- Спокойно, и ти ще откриеш някой.
- Силно се надявам, приятелко.

  Следващите десетина дни изминаха като в мъгла. Всичко беше уникално - нямаше никакви проблеми, със семейството ми ставахме все по-близки, а Дей... леле. Караше ме да изпитвам и усещам неописуеми удоволствия всеки път. И с времето това се усилваше...
- Благодаря ти. Мразя този дъжд. - измърморих. Навън се изливаше, но в къщата на Блек бях в безопасност. - Какво искаш да правим?
- Да поговорим. - каза Деймън. Изглеждаше необичайно сериозен и напрегнат. - Важно е.
- Разбира се. Какво има?
- Помниш ли, когато бяхме в Тулса и се досети, че и преди съм бил Обвързан?
- Аз... да. Накъде биеш?
- Казва се Кат. В началото беше съвсем обикновена човешка многознайка, която си вреше носа навсякъде. Постепенно разбра за нас и стана опасно. Беше толкова твърдоглава, че дори се опита да ме спаси. Пострада жестоко и аз я излекувах.
- Така сте се Обвързали.
- Да. Също така я превърнах и в хибрид. Знаех, че е адски опасно, но въпреки това го направих. Защото я обичах.
  Думите му ми подействаха като удар в корема, но преглътнах и го подканих да продължи.
- Освен Арумианците се появи и друг проблем - Министерството. Бяха създали тайна организация, която държеше в плен Луксени и хибриди, за да създаде Основи.
- Господи.
- Хаванаха и Кат и я караха да върши ужасни неща. Доусън и Бетани също бяха там и измъкнахме и тях. Дори си спечелихме няколко съюзници по пътя. Подгониха ни и за момент целия свят беше застрашен. Бомбата буквално избухна в лицата ни. На нас не ни пукаше. Бяхме млади и безумно влюбени. Дотолкова, че се оженихме под фалшиви имена и с фалшиви документи. След време си върнахме старите самоличности, но...
- Ти си женен. - казах и опитах да си поема дъх, но този път не успях. - Ти... ти... женен си.
- Не и наистина. Поне вече не. Тя постепенно започна да се променя. Излизаше нощем, не се прибираше с дни, дори уби трима невинни човека. Превърна се в чудовище. Успяхме да прикрием всичко, но тогава Кат заби още един нож в гърба ми. Избяга с любовника си, който се оказа най-скапания Арум. Това се случи преди три години. Оттогава не бяхме чували нищо за нея. Досега. Не знаем какво е намислила, но едва ли ще е хубаво.
- Аз... добре. - седнах и закрих лицето си с ръце. Имах чувството, че ще повърна. Деймън коленичи пред мен и сложи ръце на краката ми.
- Чувствам се като тотален задник. Искрено съжалявам, че те излъгах и скрих от теб, и то особено сега, след като двамата сме заедно и връзката ни е толкова хубава. Не искам да те изгубя, Ава. Ти се превърна... ти си като въздуха, който дишам. Не мога да си представя живота си без теб.
- Недей, моля те. - изхлипах. Повече не можех да сдържам сълзите си. - Ако... ако тя не се беше появила... щеше ли да ми разкажеш всичко това?
- Да, разбира се, че да. Просто... ужасявах се.
- От какво?
- Че ще ме изоставиш.
  Открих очите си и го погледнах. Беше свел глава и изглеждаше... беше зле. Съсипан. Сложих ръка на косата му и си поех дъх.
- Не мога да кажа, че не съм от онези момичета, които лудо ревнуват гаджетата си и че няма да си правя грешни и прибързани заключения. Но ти беше искрен с мен. Вярвам ти. Не сляпо, но ти обещавам, че първо ще мисля, преди да действам. Е, през повечето време. И не, не мисля да те оставям. Все пак не съм героиня от измислена книга.
- Не. Ти си тук. - каза Дей и вдигна глава.
- Да. Тук съм. - отвърнах с все още насълзени очи. Той кимна и ме целуна. Беше както преди, но и по-различно. Много по-дълбоко.
- Гадже, а? Харесва ми.
- Да, свиквай с това. Вече си само мой.
- Ти също, бебчо. Ти също.