Краят на Ада: Измислен Ад

14

- За пореден път ми отмъкваш душа! Да ме съсипеш ли искаш?!
- Да, Данк, точно това искам. - измърморих и завъртях очи. Въпреки че и Дей беше с мен в хотелската ни стая, Събирачът реши, че е съвсем уместно да си се появи изневиделица.
- Сериозно, Ава. Не можеш да правиш така!
- Когато става въпрос за тези, които обичам, съм готова на абсолютно всичко. Не ми пука за вашите правила.
- Те ще се ядосат.
- Да дойдат. За разлика от теб, аз умея да се боря за това, което е важно за мен. Не го зарязвам.
- Не знаеш нищо! - извика той и се приближи, но Деймън застана пред мен.
- Тръгвай си. Веднага.
- Майната ви. - изръмжа Данк и изчезна. Поех си дъх и седнах на леглото.
- Съжалявам. Изпуснах си нервите.
- Недей, скъпа. - отвърна Дей и ме прегърна през кръста. - Нормално е. Събра ти се адски много.
- Трябва ми почивка. Това е.
- И разсейване. - усмихна се той и ме целуна. Скоро изцяло бяхме на леглото, а дрехите ни се намираха на пода.
- Излей всичко, бебчо. - прошепна Луксена ми, докато се движеше в мен. - Мога да те удържа.
- Дей...
- Кажи ми какво искаш.
- Теб. Само... теб.
- Твой съм, бебчо. Винаги.

- Господи! Защо тук мирише на мокри кучета? - попита Грейс и сбърчи нос отвратено. Бяхме само тя, Дей и аз. Татко и Марк решиха, че е по-безопасно за всички да останат в хотела, тъй като са вампири. Бяхме сами.
- Защото се преобразяват във вълци, а тук постоянно вали. - отвърнах и продължих напред, докато пред очите ни не се появиха няколко постройки. Няколко секунди по-късно вече бяхме заобиколени от... същества.
- Кои сте вие и какво искате?
- Не искаме проблеми. Дошли сме да говорим с Алфата ви. Имате такава, нали?
- За какво? И освен това не отговорихте на първия въпрос.
- Аз съм Ава Хейстингс. Търсим едно момиче, което може да е минало от тук. Само това.
- Ти си й дъщеря, нали? - попита един от мъжете и пристъпи напред. Беше млад, с тъмна коса, загоряло мускулесто тяло и кафяви очи. - На Айви.
- Да. Аз... бях. - отвърнах. - Познаваше ли я?
- Да. Много съжалявам за загубата ти.
- Благодаря. Да предположа ли, че ти си Алфата?
- Просто Ардън. - ухили се той. - Елате. Да влезем.
Мъжът ни поведе навътре, а Деймън ме хвана собственически през кръста. Ревнивец.
- Сядайте. Искате ли нещо за пиене?
- Не, мерси.
- Добре. За кое момиче става въпрос?
- Казва се Оливия Бакуорд Ван Хейлд. Баща й е върколак... тоест, хибрид. Вампир с върколашки гени. Казва се Лиам.
- Не го познавам, но наскоро ми предадоха, че една жена е преминала границата ни, а след нея са минали шестима мъже.
- Мамка му! Това е лошо. Те я гонят, за да я убият.
- Тя имаше значителна преднина. Тогава не ги свързах, но сега, след като го казваш...
- Да. Имате ли представа къде може да е отишла?
- Не, никаква. Съжалявам. - отвърна Ардън, но изведнъж се сети нещо. - Чакайте. На 30-ина километра от тук има малък град на име Даркхейвън. Там се намира доста голяма и силна глутница. Проверете там.
- Много благодаря. - казах и се усмихнах.
- Преди колко време са минали от тук? - попита Деймън, който се мръщеше през цялото време.
- Три или четири дни.
- Значи може би все още е там. Да тръгваме.
- Добре. Отново ти благодаря, Ардън.
- За нищо, Ава. Радвам се, че се запознахме.
- Аз също. До скоро.
- До скоро.
- Ако те беше прегърнал на тръгване, щях да му фрасна един. - измърмори Дей, а Грейс се засмя. Аз също. - Изобщо не е забавно.
- Напротив. Извинявай, но си много сладък, когато ревнуваш.
- Вчера вечерта ме наричаше със съвсем различни имена.
- Дей!
- Бебчо, ти започна първа.
- Ха-ха.