Secrets 101/BTS J. Jungkook Bulgarian fanfiction/

Part twelve

*Гледна точка на Джънгкук*

Поведох Сабрина към кафенето и в същото време бях преметнал ръка през раменете ѝ. Приличаше на малко дете, което се е ударило и в момента търси майка си, за да му помогне да оздравее по-бързо. Беше наистина сладка и усещам някакво непознато чувство в гърдите и стомаха си, не съм го усещал от доста време и се надявам да отмине, не бих искал да си извади погрешно мнение за мен.

Заведох я до кафенето и взех лед, а след това отидохме до пейките в двора на университета и седнахме на една пейка, под едно голямо дърво. Сложих леда върху кокалчетата на ръката ѝ и отново я гушнах.

-Благодаря за леда, но не се нуждая да ме прегръщаш, не съм на 5 години – нацупи се

-Знаеш ли, знам как да ти осигуря завист от страна на момичетата и спокойствие от страна на момчетата – усмихнах ѝ се и стъпих върху пейката, изправяйки се

-Не знам какво ще правиш, но по-добре да побързаш – Сабрина вдигна поглед към мен – онзи с черното кожено яке и бялата тениска – посочи ми момчето – ще е добре да спре да се занимава с мен

-Искам всички да чуят! – започнах на висок тон – от днес нататък не бих искал някой да се захваща с моето момиче и да я тормози, защото всички знаете какво представлявам и ще се лее кръв! Никой да не е посмял да припари до моето гадже! – изревах заплашително, обърнал се към всички, които бяха в двора на университета, включително онова келеме, което се е закачало с Сабрина

Седнах обратно на пейката и преметнах ръка през раменете на Сабрина, а тя ме гледаше с широко отворени очи и уста, май я изненадах повече от очакваното. Наведох се и поставих една целувка на бузата ѝ, но отстрани с сигурност се виждаше сякаш я целувам по устните.

>.< >.< >.< >.< >.< >.< >.< >.< >.< >.<

Дойде време за лекцията по музика и знаех, че Люк все пак ще опита да направи нещо по въпроса с Сабрина, защото мисли, че като е американец и с американки ще се оправи по-лесно, но не мисля да му го позволя поне, докато Сабрина не ми свърши работа с вечерята довечера.

Влязох в залата и видях, че Сабрина е седнала на един от столовете в дъното на залата. Имаше барабани, китари, микрофони, пиано и още какво ли не. Направих няколко крачки и се настаних до Сабрина, а тя ми се усмихна мило.

-Благодаря за помощта преди малко, наистина не беше нужно, но все пак благодаря – гушна ме набързо и се отдели

-Затова са приятелите – отвърнах на усмивката ѝ

Обърнах глава към вратата на залата и от там везе професорът. Беше мъж на около 25, имаше доста интересна коса с ментов цвят и бяла кожа, като мляко. Застана в средата на залата и огледа всички, които бяха в нея, но погледът му се спря определено на Сабрина и това съвсем леко ме изнерви.

-Здравейте! – поздрави ни с дрезгав глас и лека усмивка на лице – името ми е Мин Юнги и аз съм вашият лектор по музика. Нека ви кажа нещо относно музиката – отново огледа всички и седна на табуретката пред пианото – когато свирите на някакъв инструмент или изпълнявате някоя много тежка за вас и вашите възможности песен, просто се отпуснете и се опитайте да забравите, че не можете да го направите перфектно. Забавлявайте се и винаги правете музика несамо като задължителна работа, но и като хоби, защото човек не може вечно да е в оковите на реалността, трябва понякога да освободи въображението си от клетката.

Завърши мисълта си и всички започнаха да пляскат. Какво толкова каза този фукльо? Сякаш е разрешил най-голямата загадка на света или пък им е дал най-големия и специален съвет. Не го понасям.