Secrets 101/BTS J. Jungkook Bulgarian fanfiction/

Part twenty one

*Гледна точка на Сабрина*

Чух как някаква врата се отваря с замах и после се затваря. Исках да отворя очите си, но сякаш клепачите ми тежаха прекалено много, но направих по-упорит опит и най-сетне отворих очи.

Фокусирах зрението си, а веднага щом се получи видях Джънгкук да стои до мен и да ме гледа с надежда. Усмихнах се, а той веднага се вкопчи в мен като ме прегърна, стискаше сякаш, ако ме пусне ще се удави в капка вода.

-Ще ме задушиш – засмях се леко

-Извинявай, извинявай – извини ми се повече от нужните пъти и се отдръпна от мен – ще извикам доктора

-Защо? – попитах недоумяващо

-Защото си в болница – обясни ми той – кажи ми, че помниш какво се случи

-Помня естествено, да ти приличам на изкуфяла 80 годишна бабичка?! – ударих го по ръката

-Нищо ти няма – усмихна се и изхвърча от стаята, в която се намирах

Надигнах се леко нагоре и огледах стаята. Бели стени, въздух пропит с миризма на лекарства, преминаваше и полъх на смърт. Замислих се над това какво стана за последно и миниатюрната лампичка в главата ми светна.

Стивънс. Отвличане. Изневяра. Електричен ток. Бяло петно.

Помнех абсолютно всичко и макар да имам все още някакви чувства към Люк, ще го предам на полицията в Лос Анджелис, макар и това да стане в по-късен период.

Чу се отново отварянето на вратата и вниманието ми се насочи към влизащият доктор.

-Здравейте, г-це Спаркс! – поздрави ме- как се чувствате? – попита

-Изморена, но не разбирам защо – отговорих и погледнах към големия прозорец, а там стоеше Кук

-Заради лекарството, което ви дадохме. Ефектът ще премине бързо. Кажете ми какво си спомняте от последния път, преди да изпаднете в безсъзнание тоест – уточни се и ми направи жест да говоря

-Спомням си абсолютно всичко. От игла до конец – казах твърдо – кога мога да си ходя? – попитах, насочвайки вниманието си към доктора

-Бих искал да останете още малко в нашата болница, утре към обяд ще ви изпишем и спокойно може да си ходите – усмихна ми се

-Благодаря – кимнах

Докторът взе някакъв картон от рамката на леглото и излезе от стаята, а няколко минути по-късно Кук отново влезе в стаята усмихнат до уши.

Придърпа едно столче от единия ъгъл на стаята до леглото, на което лежах и седна, хващайки ръката ми. Възможно ли е да съм се влюбила в него за такъв малък период от време? Знам, че прекарах последния месец в висене с него с часове, но не очаквах за такъв кратък период да се влюбя.

-Утре ще спиш в собственото си легло – усмихна ми се

-Така е. Тук е наистина потискащо – огледах се и после върнах погледа си върху Кук с усмивка

-Сабринà... - започна той – аз бях тук неотлъчно, влизах в стаята щом имах възможност и ти говорех, държах ръката ти. Разказах ти много неща за личният си живот – вплете пръсти в моите

-И аз чух абсолютно всичко, което ми каза – усмихнах се топло на момчето, седящо до мен – Джънгкук?

-Да? – попита с прекалено голяма надежда в гласа си

-Гладна съм – изкикотих се

-Така ли? Искаш ли д а видя какво мога да ти донеса? Всъщност веднага ще отида да взема нещо за хапване, ти просто чакай тук – направи ми знак с ръка да стоя мирна

-Нямам къде да ходя – засмях се – прекалено съм изморена, но искам да говоря с Су и Хилари

-Бих ти предложил да им се обадиш, но е около 5 сутринта – усмихна ми се и извади телефона си – ще им звъннеш, но когато дойде време да те изпишат – остави го върху стомахът ми – засега ще се задоволиш с игри, за да не заспиш и да хапнеш

-Съгласна съм – усмихнах се и кимнах

-Отивам за храна – пусна ръката ми и бързо излезе от стаята

Взех телефона на Кук, натиснах копчето за заключване и екрана светна, а на него имаше наша снимка, снимката която направихме преди около три седмици. Бях скочила на гърба му, а той се усмихваше като идиот, както бях направила и аз, тогава Джимин ни направи снимката. Усмихнах се и плъзнах пръста си по екрана, отключвайки мобилното устройство.