Secrets 101/BTS J. Jungkook Bulgarian fanfiction/

Part Fifty One

*Гледна точка на Сабрина*

Минаха два часа, откакто се настанихме в хотела. Джънгкук спи, а аз стоя в прегръдките му, мислейки какво точно правя тук и защо изобщо си помислих да дойда тук. Дали наистина дойдох само, за да предам Люк или искам да направя нещо по въпроса с семейството си? Дали изобщо дойдох тук, защото родното ми място ми липсва? Всички тези и още милиони въпроси се блъскаха в главата ми, докато не ме заболя непоносимо. Изправих се внимателно от леглото и взех телефона си от нощното шкафче. Излязох от стаята и започнах да вървя по коридорите на хотела, а през това време набрах номера на Джош.

~Разговорът~

- Ало? – отговори женски, жизнерадостен глас от другата страна на линията

- Търся Джош Спаркс – казах и опитах да запазя някакво самообладание

- ДЖОШ! НА ТЕЛЕФОНА! – чух как жената се дере в опити да извика брат ми, не се сдържах и се засмях, а след някакви секунди се чу едно задъхано „Да?“

- Здравей! – засмях се и май така се издадох

- Сабрина! – извика радостно брат ми – как си? Какво правиш? Много ми липсваш!

- Така ли? – засмях се – радвам се тогава, защото съм в Лос Анджелис!

- Така ли? – като че ли тонът му стана тих и разочарован

- Да! Нека се видим! – казах жизнерадостно, защото знаех какво точно ще направя

- Да, добре – измърмори той

- В кафенето на ъгъла на 27-ма улица след два часа?

- Там съм – каза и затвори

~Край на разговора~

Спрях се най-после пред големите метални врати на асансьора. Трябваше да се върна в стаята си и да предупредя Кук, че излизам. Извиках асансьора и след броени минути вратите се отвориха, влязох вътре и натиснах копчето за нашия етаж. Облегнах се на огледалната повърхност и се загледах в металните врати, сякаш исках да ги отворя с ума си, бях толкова бясна на семейството си и просто не си намирах място, в главата ми се бунтуваха най-различни варианти как да ги съсипя и бях решена да осъществя един от тях независимо дали е правилно или не.

Отворих вратата на апартамента и видях Кук да се разхожда из всекидневната само по една хавлиена кърпа, усмихнах се и направих две крачки към него, но тогава забелязах, че говори по телефона. Свих се зад една от колоните до вратата и надничах леко през нея, а гласа на Куки се чуваше повече от ясно. Заслушах се.

- Да, мисля да действам тази вечер – пауза – мисля, че тя трябва да разбере – пауза – ще взема скапаните документи от скапания Спаркс! Не се страхувай! – пауза – тази вечер атакувам, няма какво повече да ти кажа – каза ядно и затвори телефона. Не мога да повярвам! Той е тук, за да ограби баща ми!

- Джънгкук? – показах се извън колоната и пристъпих към него

- С-Сабрина? – паникьоса се той

- Наистина ли искаш да ограбиш баща ми? – попитах го тихо и кротко

- Виж, щях да ти кажа, но нещата се случиха така че… - не го оставих да довърши

- С теб съм – заявих без капка колебание, а Куки ме гледаше втрещено

- Но ти дори не знаеш… - отново го прекъснах

- Имаме около 3-4 часа до стъмване, така че съм цялата в слух – изстрелях на един дъх

Дръпнах Джънгкук за ръката и двамата седнахме на дивана, който бе по средата на всекидневната. Няма защо да лъжа, наистина исках да разбера всичко и да му помогна. Исках да съм до него, за да бъде и той до мен после.

*Гледна тока на неутрален разказвач*

Джънгкук бе хванал главата си с ръце и премисляше вариантите на това, което е напът да стане, поне според него. Пое си дъх и погледна Сабрина, наистина бе готов вече да ѝ каже абсолютно цялата истина.

- Виж, аз съм наемен убиец, наркотрафикант, транспортер на оръжия или е една обща дума мафиот. Нашите не знаят нищо по въпроса. Имам цял паркинг с мои собствени коли, няколко къщи и вили, пари които могат да ти стигнат да обиколиш света в разкош поне 50 пъти, но все пак държа на ученето, затова искам да се изуча. Навлязох в тази сфера, когато бях на 16, тогава бях само продавач на дрога, тоест снабдител. – въздъхна той и погледна встрани като прокара ръце през косата си

- Значи през цялото това време си ме лъгал? – попита объркано Сабрина

- Не съм те излъгал за чувствата си към теб – промълви тихо Джънгкук

- Все още съм навита да ти помогна. Нека съсипем тези копелета – изръмжа нахъсано Сабрина и тогава Кук я погледна шокирано, а тя се засмя – чу ме, нека поставим тези използвачи на мястото им

- Обичам те! – каза радостно Джънгкук и придърпа Сабрина към себе си, целувайки я

***
Два часа по-късно Сабрина вече беше в кафенето и очакваше брат си с огромно нетърпение. Искаше просто да го види и да му каже всичко, което ѝ се е насъбрало за това дълго време в Корея.