Вече бях вкъщи и лежах на леглото си, в момента не исках да виждам никой по никакъв повод. Как може да се държат така? Да си шушукат тайно зад гърба ми и после най-безсрамно да ме гледат в очите и да ми се усмихват. Няма да стане така, просто не са улучили човека за тази работа.
Погледнах през прозореца, навън валеше. Все пак е есен, трябва да повали малко есенен дъждец и да понамокри земята, макар да е необичайно топло за сезона. Станах от леглото и отидох до прозореца, загледах се навън, но нямаше жива душа, затова реших да отида в хола, да си обуя ботушите и като малките деца да ида да поскачам в локвите.
Тъкмо когато отидох в хола и тогава звънецът на вратата се чу. Не се бях виждала с Джънгкук или някой от другите почти цял ден, но и не исках да го правя. Игнорирах звъненето и започнах да тършувам навсякъде за ботушите си, а след като ги намерих, се облякох, обух ботушите и чак тогава отворих вратата, но там нямаше никой.
*Гледна точка на Джънгкук*
Стоях около 10 минути пред вратата на Сабрина и натисках скапания звънец, но никой не ми отвори, даже бих казал, че нямаше признаци на живот, затова се върнах в своя апартамент и директно се запътих към терасата, за да отида и да проверя какво става с нея.
Отворих стъклената врата и излязох на терасата, след което веднага отидох до нейната врата на терасата. Започнах да блъскам по стъклото, но отново никой не се показваше, дали е добре? Дали не ѝ се е случило нещо?
Започнах да обикалям в кръг на терасата и да се дъжда с две ръце за главата, а в мига в който погледнах към опразнения паркинг на общежитието зърнах стоящата с разперени ръце към небето Сабрина. Веднага влязох в своя апартамент, облякох се и после на бегом излязох от сградата на общежитието.
*Гледна точка неутрален разказвач*
Кук тичаше по стъпалата през почти цялото общежитие, като взимаше по едно, две или три стъпала наведнъж. Беше облекчен, че Сабрина е добре и въпреки това имаше нотка тревога в него, но защо никой не може да си обясни, а само може да зададе някои въпроси с отговори на чувства.
След като Джънгкук слезе при Сабрина, започна да пристъпва бавно към момичето, а тя все още бе с разперени към небето ръце и се радваше на топлите капки дъжд.
-Хей – промълви тихо Джънгкук, което накара момичето да се стресне и да подскочи, обръщайки цялото внимание, на което бе способна върху Кук
-Здрасти – усмихна му се леко и прибра един мокър кичур коса зад ухото си
-Какво правиш тук? Тоест в този дъжд? – попита я той и почеса тила си
-Обичам мрачното време – отговори простичко тя
-Може да настинеш по този íà÷èí – предупреди я той
-И какво от това? Ще тръгнете с твоята тайфа да ми говорите зад гърба ли? Ще си шушукате тайничко зад гърба ми, нали? – попита го с раздразнен тон
-За какво говориш? Кой е шушукал зад гърба ти? – попита все още в неведение той
-За това в болницата вчера – каза тя – докато се обличах Су и Хилари си шушукаха нещо тайно, а после като излязох вие с момчетата също си шушукахте нещо – обясни момичето и се нацупи
-Не сме си шушукали – побърза да отрече той – може би малко сме си шушукали де, но не е свързано с нещо лошо или нещо против теб – обясни
-Така ли? Тогава за какво? – полюбопитства тя
-За нещо, но не е свързано с лоши замисли – засмя се леко Кук и в този момент телефонът му звънна – прибирай се, защото наистина ще настинеш – предупреди момичето за последно преди да се отдръпне и да се отдалечи, отговаряйки на обаждането, което получи
Сабрина постоя още няколко минути под топлия дъжд и след това се прибра вкъщи, не искаше да слуша съвета на Кук, но и не искаше да се разболее.
أنت تقرأ
Secrets 101/BTS J. Jungkook Bulgarian fanfiction/
أدب الهواةСабрина Спаркс е американка, чиято мечта е да завърши психология и час по-скоро да започне да практикува професията си. Университетския живот се оказва много по-лесен, отколкото тя е очаквала, но едно момче, чието сърце отдавна не е изпитвало силни...
