Сабрина Спаркс е американка, чиято мечта е да завърши психология и час по-скоро да започне да практикува професията си.
Университетския живот се оказва много по-лесен, отколкото тя е очаквала, но едно момче, чието сърце отдавна не е изпитвало силни...
Професорът по музика е толкова дълбокомислен и знае много за живота, ако следя правилно мисълта му и слушам внимателно думите му. Обожавам го! Просто е невероятен.
Видях Кук да вдига ръка, а професорът го посочи, за да му позволи да говори.
-Ще ни преподавате или ще философствате? - попита и направи объркана физиономия
-Исках просто да ви кажа нещо важно, ще започнем с лекцията веднага, г-н... - направи му жест да си каже името
-Джънгкук. Джон Джънгкук. - изсъска с лек, но злобен тон
-Е, г-н Джон. Елате пред колегите и изпълнете нещо, а след това ще преподам лекцията за "Нотната стълбица" - покани го
Кук не се поколеба и за миг, изглежда не е от срамежливият тип, а от типа "Знам всичко и мога всичко". Излезе пред останалите в средата на залата и грабна един микрофон, прокашля се леко и започна да тананика нещо, допрял устни до микрофона.
След някакви секунди започна да пее някаква песен, която се изливаше от устните му като мед. Абсолютно всички бяхме зяпнали Кук с отворени усти, невярващи на това какъв глас беше извадил. След като приключи с изпълнението си, Кук се върна на мястото си и остана с безизразно лице до края на лекцията. Когато излязохме от залата видях Су да ме чака, за да си ходим заедно, но тъкмо когато се бях затичала към нея нечия ръка се уви около моята и ме спря на място, обърнах глава и срещнах погледа на Джънгкук.
-Какво искаш? - попитах го троснато и отскубнах ръката си
-Не забравяш ли, че имаме малка сделка? - вдигна едната си вежда
-Обещах на Су да си ходим заедно - посочих чакащото ме момиче
-Това мен не ме засяга, отиваме по магазините да ти изберем нещо подходящо за довечера - отново ме хвана за ръката и ме поведе към двора на университета, където бяха паркирани колите ни
-Не мога да оставя момичето така - озъбих му се
-Тя ще те разбере - продължаваше да ме дърпа
Минахме покрай Су и ѝ казах, че довечера ще ѝ напиша какво точно се случва и ѝ се извинявах, докато Джънгкук не ме накара да се кача в колата си и да потегля.
>.< >.< >.< >.< >.< >.< >.< >.< >.< >.<
19:50ч, вечерта на срещата. Обикаляхме магазините почти целия ден и накрая Кук реши, че ще вземем последното нещо от последния магазин в мола (буквално). Нещото беше много красива и изискана рокля, която подчертаваше доста добре цвета на очите ми и си пасваше с грима ми.
Аз си я платих естествено, няма да го оставя той да харчи пари за мен. Взех необходимите неща като телефона, някои гримове в чатнатата си, която наподобяваше портмоне и погледнах часовника на стената, а часът беше 20:00 точно време.
След точно една секунда на вратата се почука, погледнах се за последно в огледалото и след това забързах крачка към хола, но с тези ужасни уреди за мъчение, наречени още токчета, не можех да ходя кой знае колко добре, но съм голяма актриса и ще се наложи да покажа и този свой талант.
Отидох до входната врата и како очаквах там стоеше Джънгкук. Бе облечен с черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка, изглеждаше сравнително добре, но ежедневният му вид ми харесваше повече, знаете - сини скъсани тук-там дънки, бяла тениска или изобщо тениска и коса, която е небрежно оставена пред очите му.
-Изглеждаш... уау - ахна Кук и ме огледа от глава до пети
-И ти не си зле - потупах рамото ту, сякаш чистя сакото му - но аз гледам да се придържам към сделката ни - излязох от апартамента си и затворих вратата след себе си
-Все пак изглеждаш повече от зашеметяващо - усмихна се и присви ръката си
Ops! Esta imagem não segue nossas diretrizes de conteúdo. Para continuar a publicação, tente removê-la ou carregar outra.
-Чудно ми е какво ли ще си помислят другите от общежитието - хванах се за него, обърнах се и заключих вратата
-Общежитието е празно, днес има някакъв купон в някакъв стриптийз клуб и абсолютно всички, дори и момичетата са там - обясни ми и ме поведе към изхода
-Така ли? Аз защо не знам за подобно нещо? - обърнах глава към него
-Защото спиш като пън и не общуваш с останалите от университета - каза простичко Кук
Знаех, че е прав, затова и си замълчах. Излязохме от общежитието и тръгнахме към черното Ауди на Джънгкук. Времето бе топло за сезона, есен е и цял ден времето се мръщеше, но вечерта е повече от приказна с лекия есенен ветрец, който подухва в лицето на човек и звукът от търкалящите се листа по улиците, не бих заменила подобно усещане за спокойствие с нищо друго.
