Secrets 101/BTS J. Jungkook Bulgarian fanfiction/

Part twenty

Стояхме с групичката пред вратата на болничната стая и чакахме някакви новини от докторите, които влязоха при Сабрина още като я доведохме, а от тогава минаха 30 минути и наистина вече започнах да се тревожа.

След още 10 минути от стаята започнаха да се изнизват един по един доктори, които до сега са били вътре, но всички ни подминаваха и не казваха и думичка, но не издържах повече и зачаках последният доктор да излезе.

-Докторе! – спрях го, като го хванах за шията и го залепих за стената – ще ми кажете ми какво се е случило най-после?! – развиках му се

-Успокой се братле – Техьонг ме хвана през кръста и ме издърпа от доктора – ще си навлечеш излишни неприятности

-Говори! – извиках срещу доктора

-Според тестовете, които направихме, през тялото на момичето е преминал 220 волта електричен ток и това е повлияло на мозъчната дейност. В момента е в безсъзнание, но държим нещата под контрол. Следващите 24 часа са важни – изплю с треперещ глас доктора

-220 волта ток?! – изписка Су

-Два пъти?! – добави Хи

Докторът побърза да напусне нашата така приятна компания и си плю на петите. Не мога да повярвам, че този или тази, която ѝ има зъб я е удрял или удряла с 220 волта ток! В момента тялото ми кипи от напрежение и гняв.

Забих юмрука си в стената до вратата на болничната стая и извиках, а след това погледнах през прозореца на стаята. Тя изглеждаше толкова спокойна, изглеждаше сякаш просто спи сладко и съвсем скоро ще се събуди, ще ме нарече идиот и всичко ще бъде наред. Надявах се само през тези 24 часа да няма усложнения и всичко да бъде наред. Дано отвори очи скоро.

***

Минаха точно 24 часа, а Сабрина все още не беше отворила очи. Докторите казаха, че може да се събуди с амнезия или да се събуди напълно здрава, нищо не зависи от нея, не зависи от никой в момента.

Дойде време да вляза при нея, сега беше времето за свиждане, защото не ме пускаха по всяко време при нея и затова стоях и я гледах през стъклото. Групичката си беше заминала, момичетата имаха нужда от почивка, а момчетата трябва да посещават лекции, нямаше да им позволя да занемарят ученето и здравето си за нещо, което мога да върша и сам.

Влязох в стаята и дръпнах малкото столче, което стоеше до вътрешната страна на болничната стая, оставих го до леглото на Сабрина и хванах ръката ѝ.

-Знам, че не ме чуваш в момента, но искам да ти кажа нещо от около две седмици насам – засмях се тихо от притеснение, даже не знаех защо се притеснявам – откакто разбрах, че ще имам нова съседка си помислих, че ще си поредната, която ще мине през леглото ми и после ще те забравя, но не стана така. Още с запознанството ни, разбрах че ти ще си различна и ще си момичето, което ще ми вдига нервите, кара да се смея, кара да ревнувам несъзнателно и да се усмихвам глупаво на всяка твоя дума или прост поглед. Нека видим как ще протекат нещата – въздъхнах – ще чакам да се събудиш и ще ти разкажа всичко. – целунах ръката ѝ

Продължих да ѝ говоря още 15 минути, разказах ѝ за своето детство, за това какво правих през изминалите години и така, неусетно 15-те минути излетяха.

Една от медицинските сестри отвори вратата и ми направи знак да излизам, защото времето е свършило. Погледнах за последен път Сабрина отблизо, целунах ръката ѝ и излязох от болничната стая.

-Някакви подобрения? – попитах медицинската сестра като затворих вратата на стаята

-Имам добра новина – усмихна ми се – показателите ѝ казват, че е по-вероятно да се събуди без амнезия, ще помни абсолютно всичко и нищо чудно да ви чува, докато ѝ говорите

-Значи ме чува – усмихнах се при казаното от медицинската сестра

-Да и да се надяваме до утре да отвори очи – каза с весел тон и топла усмивка, а след това влезе при Сабрина

Значи има шанс да ме помни и да си спомня абсолютно всичко, което се случи? Тогава ще разберем и кой е виновникът за това! Няма да му се размине! Ще изгние в затвора!

*04:36*

Стоях на обичайното си място, тоест пред прозореца на болничната стая и наблюдавах все още спящата Сабрина. Приличаше ми на ангел с тъмнокестенявата си коса, бялото лице, розовите устни и веждите, изписани като с четка от художник. Май наистина се влюбих в това момиче. Не трябваше да се влюбвам в нея, но се случи. Последният месец го прекарах в нейната компания и узнах много неща за нея, приличаме си по много неща, както и се различаваме по много неща.

Минаха точно 12 дни. 12 дълги и мъчителни дни, а Сабрина все още спеше, дори започнах да се съмнявам, че ще се събуди, но надеждата умира последна, както казват хората.

Както стоях и я зяпах през прозореца с тъпа усмивка на лице, видях как помръдва пръстите на ръката си. Дали е възможно? Толкова скоро?

Влязох в стаята и застанах до леглото, наблюдавайки момичето на него. Сабрина отвори леко очите си и веднага се усмихна, а аз? Аз веднага се вкопчих в нея, прегръщайки я.