Сън

Загубени

Събуждането не беше изобщо приятно. Майка ми беше звъняла три пъти и продължаваше. Тотално бях забравила да й се обадя като пристигнахме и трябваше да се запася с енергия за този разговор.
- Ало, здравей мамо. Извинявай, че не ти звъннах просто бях изморена и заспахме доста рано.
- Въобще не ми се извинявай, бясна съм ти! И без това не трябваше да пътуваш и да се занимаваш с простотии.
- Добре, аз съм добре и всичко е наред след фен срещата ще ти се обадя и предай поздрави на тате.
-Звънни ми задължително! Чао.
-Чао.
Когато се завъртях в малката хотелска стая забелязах, че двете ми дружки спят като къпани бебета, но трябваше да ги събудя, защото вече минаваше 10 часа. Започнах да скачам първо върху едната, после върху другата:
- Хайде ставайте малки корейчета време е да тръгвамеее. Губите време само.
- Още пет минутки- измърка едната.
Другата ме погледна с половин око и ми кимна. Вече бях будна и реших, че ще е добре, ако се оправя първо аз, а те когато се съвземат. Влезнах в банята, пуснах "DNA" и затанцувах под душа. Облякох си обичайните дънки и суичър, сложих си сенки, очна линия и други глупости, с които да си мисля, че може би ще впечатля някой (например V) и накрая поставих шапката си. След половин час чакане и другите две вече бяха готови и облечени със сходни дрехи на моите, което не ме накара да се учудя. Трите говорим по един и същ начин, обличаме се сходно, имаме близки интереси, но и всяка е индивидуална и странна сама по себе си.
  Хапнахме набързо в хотела и решихме да направим една обиколка преди фен срещата. Бяхме обичайните туристи. Всяка с фотоапарат, с чантичка, обичайната изненадана и учудена физиономия. Вървяхме близо час, а вече ме болеше корема от смях, сигурно съм се чувала на километри. Когато съм в правилната компания на правилното място се отпускам и може би малко полудявам.
Минахме какви ли не сгради, магазини, сергии, паметници, площадки и паркове. Всичко беше наред докато в един момент не разбрахме, че сме се отклонили от пътя ни. Проверих картата на телефона си и установих, че сме на поне 40 минути от мястото на фен срещата. Въпреки че имахме време се паникьосахме. Огледахме се, за да намерим някой, който да ни обясни как да стигнем до мястото на фен срещата. Загубихме доста време да се опитаме да обясним на гражданите къде искаме да отидем, а и те не знаеха съвсем.
Видях група момчета на няколко метра от нас и реших, че така и така вече съм питала няколко човека, да се пробвам да им обясня и на тях. Затичах се и когато стигнах до последния от тях леко го потупах по рамото. Той отскочи назад и изпищя. Извиних се и се поклоних. Съвсем забравих, че не съм в България и тук вероятно това си е плашещо. Момчето беше с маска и очила. Заговори свободно на английски и той също се извини. Бях в шок, че най-накрая срещам някой, който да ме разбира и заподскачах от радост. Групата от момчета се засмя. Любезно попитах как да стигнем до съответната сграда, когато момчето си свали очилата. Побелях.... Това момче го знаех...