Сън

Болница

-Когато си отвори очите трябва да му се обясни бавно ситуацията. Той вероятно няма да е способен да отговаря или да си мести главата,за да може да кимне. - чувах непознат глас и стъпки, които се приближаваха.
Отворих едното си око, после и другото. Виждах размазно, но познах момчетата, родителите ми и Kim. До тях стоеше очилатко, облечен с престилка.
Първата ми мисъл, че съм умрял веднага я отписах, а втората не исках да я приема за реалност. Не можех да помръдна. Чувствах се невероятно тежък. Докторът заговори:
- Здравей, Suga. Тук сме с най-близките ти хора. За жалост се случиха някои доста неприятни неща. В последно време си бил отпаднал и много емоционален. Имал си голям недостиг на витамини и други важни хранителни добавки, без които човек трудно би оцелял. Няма да те плаша или да изпадам в подробноси, но в момемта си парализиран. Вероятно усещаш цялото си тяло натежало, дори клепачите. Седиш в тази болница от пет дена. Момчетата и родителите ти бяха неотлъчно до теб. Включваха телефонни разговори с едно момиче, но ти винаги се разстройваше и за това ги карах да прекратят. - отворих широко очите си, когато чух това... Мира е говорила с мен, докато съм бил в безсъзнание. Какво ли ми е говорила. Искам да я чуя отново.
Хората в стаята видяха, че се напрягам. За това V реши да ми разкаже още малко, след като доктора, родителите ми и Kim излезнаха от стаята.
- Не се притеснявай за нея. Мисля, че е добре. Със сигурност са ни още ядосани... Не знаем кога ще е подходящ момент да дойдат. Мислим, че може да повлияе на състоянието ти, когато я видиш. Можем да й звъннем, за да й чуеш гласа. Тя поиска да го направим. Като си вече буден. - V ме гледаше изплашено. Мигнах три пъти и той набра телефонния й нормер. Помолих го да остане с мен по време на разговора, а другите се изнесоха. Чух гласа й превъзбуден и доста унил:
-Какво има V. Малко е късно при нас. Случило ли се е нещо?
- Suga се събуди.. Но както предполагахме не може да говори. За това аз ще ти казвам какво мисли според мен. - засмя се леко той.
- Наистина ли е будеен? - развика се Мира. - Сега при него ли си? Sugaaa?? Ако ме чуваш мигни два пъти. - аз мигнах, а V преведе отговора ми. Гласът на момичето, за което мислех толкова дълго, се промени коренно. Сега беше изплашен и предпазлив, въпреки добрия опит да прикрие това.
- Сигурно много те боли.. И искаш вече да се изправиш и да твориш. - "Не... Искам само да те видя отново. Говорех си на ум.."
- Аз много се притесних, като разбрах какво се е случило. Не се притеснявай всичко ще се оправи и ти ще бъдеш здрав и прав. - "Ако теб те няма, аз няма да съм здрав."
- Искам да знаеш, че много бих искала да те видя и да ти разкажа какво ми се е случило.. Да разбереш това време колко мъчително е било за мен.. - ето че и първата сълза се изрони от окото ми. Не можех да й кажа какво изпитвам.. Не можех дори да се усмихна в този толкова щастлив момент. Просто сълзите се стичаха, а V ги забърсваше.
- Мира мисля, че по-късно може пак да ти звъннем. А сега ще оставя малко Suga, защото му дойде малко в повече всичко. - каза дружката ми и ме погледна. Направи ми знак да изчакам малко. Излезе пред вратата и чувах глухо разговора им.
- Мира, тя мрази ли ме? - попита той. - Разбирам. Добре ще очаквам обаждане.
На другия ден отново чух гласа на Мира и така в период една седмица. Идваха момчетата при мен и всеки изказваше мъката си и извиненията си. Всички бяха психически смачкани. А аз инвалид, който няма да струва за нищо. Нямаше да танцувам, пея или пиша текстове. Крайниците ми не струваха нищо. Дори не можех да ги продам, кой ще иска парализирани ръце. Просто исках да си отида и да спра да докарвам главоболие на всички.
Един ден Jungkook дойде разстроен. Извини ми се, че ме занимава с глупости и ми обясни как IU се е опитала да го целуне. Точно от такива неща имах нужда. Страдания и на хората около мен.
- Не искам да я виждам. Отвращава ме и ме притиска, сякаш тя е момчето. Страшно нахакана и нахална жена. Направо не я понасям вече. Опитвам се да си представя, че това е Емили, но IU е пълната й противоположност. От всичко ме е най-страх,че вече има друг от България, който знае как да се държи с нея- тук мигнах три пъти и той се усмихна печално. Всеки от нас се притесняваше за този риск.
Момчетата през следващите дни се опитваха да ме развеселяват с какви ли не неща. Правеха се на шутове. Извикаха човек, който да ни учи на различни обичайни думи на български. Пишеше на една дъска азбуката им и обясняваше особеностите.
Мира от своя страна ми разказваше за университета й и курсовите работи, които я заливат. Не спомена нито един път за поява на някое момче и някак си се чувствах спокоен. Поддържахме трудна връзка, но поне имаше такава. След седмица щях да започна да ходя на терапевт. Докторите мислеха, че съм готов да започна упражнения. Щяха да са няколко вида. Знам, че ще ми е трудно, но трябва да полагам усилия, за да стане всичко бързо и най-накрая да се върна във форма.
Родителите ми непрекъснато говореха, колко мило се е държала Мира с мен и как се радват, че съм се запознал с нея.
Медиите пишеха всякакви неверни статии по мой адрес, но за тях нямах време да мисля. Късаше ми се сърцето всеки път, когато виждах V и Jungkook на ръба. Въпреки усмивките си знаех, че дълбоко в тях ридаят. Не един път и аз съм се прикривал. Исках да ги успокоя, но не можех. Силно вярвах, че Мира не говори с мен само от жалост. Също знаех, че няма ден, в който Емили и Мария да не ронят сълзи за момчетата.
Дните се точеха мъчително в тази болница....