1

612 18 2
                                    

- Ава Конъли, до пет минути да си станала, иначе ще дойда и собственоръчно ще те извлека от леглото!
- Добре де. - измърморих раздразнено и отметнах така хубавата ми и топла завивка. Леля ми Пам, при която живеех в момента, можеше да бъде адски упорита, но все пак я обожавах. Тя се превърна в моя майка преди около година, когато родителите ми Джонатан и Алис, и по-големият ми брат Девън умряха в автомобилна катастрофа. Само няколко дни преди 17-ият ми рожден ден...
  Станах и след като се приготвих набързо (добре де, около 45 минути), слязох в голямата ни и модерна кухня, където леля правеше закуска, а годеникът й Гидиън четеше нещо на таблета си. Сякаш усетил присъствието ми, той вдигна глава и се усмихна.
- Добро утро. Виждам, че леля ти е успяла да те вдигне от леглото.
- Наясно си, че може да е страшно убедителна.
- Знаете, че ви чувам, нали? - попита тя и ни подаде по една чаша горещо кафе.
- Това е комплимент, скъпа.
- Да, сигурно. Е, Ава, имаш ли планове за днес? Все пак е неделя. Няма ли да се виждаш с Грейс?
- Всъщност не. Аз... мисля да отида на гробището.
  Двамата замълчаха и ме погледнаха с голяма доза изненада в очите.
- Ти... не си била от...
- От погребението насам. Крайно време е да го направя, за да мога наистина да продължа напред.
- Искаш ли да дойдем с теб?
- Благодаря, но предпочитам този път да съм сама. Става ли?
- Разбира се, скъпа. - отвърна леля Пам. - Можеш да останеш колкото време искаш.
- Обаче ако закъснееш много, ни се обади. - каза и Гидиън и погледна многозначително към годеницата си. Да, и двамата я познавахме прекалено добре.
  След като закусих, се качих в малката си черна кола и потеглих. Гробището се намираше на такова място, че трябваше да мина през целия Хейлд, за да стигна. Градът ни (слава богу) не беше много голям и затова пътуването ми отне само около час. Паркирах на входа и след като купих три големи букета от възрастната женица, стояща там (и й дадох двойно повече пари, защото ми дожаля за нея), се запътих към мястото на семейство Конъли. Личеше си, че всичко е отлично поддържано, защото всяка тревичка си беше на мястото. Чиста, подредена. Застинала.
  Стигнах до последния дом на най-близките си хора, сложих цветята в специални мраморни вази и седнах.
- Здравейте. Аз... нямам представа как се прави, защото... ами, знаете. Така. Вие... липсвате ми. - отвърнах и си поех въздух. - Много. Не мога да повярвам, че ви няма и всичко толкова се промени. Не трябваше да става така.
  Изведнъж усетих някакъв странен и необясним студ, който ме накара да вдигна очи и да погледна срещу себе си. Видях възможно най-дъхоспиращо сексапилния мъж, който може да съществува. Имаше високо мускулесто тяло, облечено в тъмни дънки и кожено яке, катранено черна коса и искрящи сини очи, които сякаш ме пронизваха. Изправих се и направих крачка напред, но тогава той вдигна ръка и ме спря. Буквално замръзнах на мястото си. Непознатият наклони глава на една страна, след което...
- Хей, какво правиш тук сама? - попита познат глас. Обърнах се и видях Кайл Джонсън, най-добрият приятел на Девън. Извърнах се обратно, но непознатият мъж беше изчезнал. Сякаш изобщо не е бил там.
- Аз...
- Не си идвала преди.
- Откъде знаеш?
- Тук съм почти всяка седмица. - отвърна Кайл. - Струва ми се правилно.
- Ами... постъпваш добре. Лично аз едва сега събрах смелост. Просто...
- Дори не мога да си помисля какво ти е. Съжалявам. Наистина.
- Благодаря. Аз също.
  Замълчахме за момент и когато вдигнах поглед видях, че Кайл е сложил ръце в джобовете си и пристъпва нервно. Усетил погледа ми, той се усмихна и се почеса по врата.
- Боже, Девън сигурно би ме убил, ако знаеше...
- Какво?
- Че възнамерявам да те поканя да излезем. Винаги можеш да откажеш...
- Защо? - попитах и го огледах. Също като Девън, Кайл също беше красавец, футболна звезда и момче, по което всички момичета въздишаха. - Защо... защо аз?
- Защото... мамка му! Защото съм луд по теб от години, Ава.
- Аз... леле. - беше единственото, което ми дойде на ум. Определено не очаквах точно това.
- Знам, че в момента не ти е до срещи, но...
- Добре.
- Добре?
- Ще изляза с теб. Утре вечер?
- Сериозно ли гавориш?
- Абсолютно. - отвърнах и се усмихнах. - И, да, Девън наистина щеше да те убие.
- Казах ти.

Краят на Ада: Измислен АдWhere stories live. Discover now