Still love you

1

-Как си, Джесика? - попита ме Саймън, след като седнах срещу него.

-Добре. - отвърнах му без да го поглеждам.

-Отново ли? - въздъхна той и се опитах да се направя на объркана.

-За какво говориш? - засмях се нервно.

-Чете се в очите ти. - мразех това, че ме познава толкова добре. Издишах тежко и извърнах поглед. - Пак си опитала да се самоубиеш...

-Но не съм го направила, нали? - отвърнах троснато.

-Защо, Джесика?

-Ако и твоят живот беше кучка и ти щеше да искаш да го направиш! - скръстих ръце.

-Бори се с шибания живот, мамка му! - повиши тона си той.

-Да се боря? Ти шегуваш ли се, Саймън? - изсмях се. - Нека те попитам нещо. Ако твоят брат се беше самоубил, ако беше сам и работеше по две смени на ден и учеше вечер лекции, как щеше да се чувстваш? - зададох му въпрос и очевидно не знаеше как да ми отговори.

Сигурно се чудите кой, по дяволите, е Саймън. Той е моят психолог. Да, започнах да ходя на психолог. Не знам дали бях луда, но очевидно нещо с мен не беше наред. Започнах наново. Опитах се да продължа напред. Но, мамка му, беше толкова трудно! За да оживееш в Ню Йорк се нуждаеш от много пари. Затова и започнах работа в едно кафене на пълен работен ден. А вечер, когато се прибера, се заемам с образованието. Кандидатсвах в един университет, приеха ме, но уча от вкъщи, защото трябва да изкарвам пари. Ако вечер спя четири часа, това си е пълен лукс. Нуждаех се страшно много от сън.

Писва ми от всичко в един момент. Исках да сложа край на живота си. Както Брайън направи. Но нещо все ме спираше. Все не можех да довърша започнатото. Да, няколко пъти опитах да се самоубия. Исках да се нагълтам с шибаните хапчета и целият този ад да приключи.

Та, да се върнем на Саймън. Той беше висок, чернокос, 28-годишен мъж. И да си призная, имаше доста хубави черти. Започнах да ходя при него малко след като дойдох тук, в Ню Йорк. Исках някой да ми припомни какво беше животът, защото наистина бях забравила що е това. Потърсих в интернет психолози и попаднах на него. Набрах номера му и си запазих час. Разказах на Саймън всичко, свързано с мен, дори и с най-малките подробности. Може би той знаеше повече неща за мен, отколкото аз самата. Познаваше настроението ми още като вляза в кабинета му и погледне очите ми. Веднага му казах за мислите за самоубийство, които започнаха да изкачат в главата ми. Изнасяше ми цели лекции за това, даваше ми съвети как да се преборя с тях, но аз не успявах. Затова започнах да го лъжа, когато ме питаше дали съм се опитала отново да сложа край на живота си. Но, както казах, Саймън ме познаваше по-добре, отколкото аз самата. Той беше единствения човек, с когото успях да се сприятеля през тези шест месеца в Ню Йорк.

-Знаеш, че се опитвам да ти помогна, нали? - попита ме след краткото мълчание.

-Знам, Саймън...просто...ми е много трудно. Разбери ме! - казах и очите ми се насълзиха.

-Разбирам те, Джес, но и ти ме разбери. Ти не си само мой пациент. Ти се превърна и в мой приятел, който не искам да изгубя. Искам да ти покажа, че все още си заслужава да се живее, но ти не полагаш достатъчни усилия, за да го забележиш. - отвърна спокойно.

-Прав си...Винаги си бил прав! - отговорих и той се засмя леко.

-Знам.

-Е, добре тогава. Ще се видим утре. Днес е единствения почивен ден и мисля да си наваксам със съня. - усмихнах се.

-Почини си добре. До утре!

-Чао, Саймън! - помахах му и излязох от кабинета му.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~
Така, ето го и продължението! Какво мислите? Харесва ли ви началото? Ще се радвам на вашите коментари! Чао от мен за сега, обичам ви!❤️