Still love you

3

Гл.т. Джесика

-Джес?! - каза момчето пред мен, а аз се паникьосах. Забравих, че той е мой клиент и трябва да го обслужа. Взирах се в него и се чудих какво да правя. -Ти...н-намерих те! - заекна Джак и лека усмивка се показа на лицето му. Намерил ме е? Да не би да ме е търсил?

-Какво ще желаете? - разтърсих глава и той свали усмивката от лицето си. Гледаше ме и не казваше нищо. -Какво ще желаете? - повторих въпроса си.

-Ъм...едно еспресо. - промълви Джак и аз погледнах към момчето до него.

-За мен капучино! - обади се той и аз кимнах. Обърнах се, поех си дълбоко въздух и започнах да правя поръчките им. Усещах погледа му върху мен. Очите му следяха всяка една стъпка, която правех. Защо се появи? Постепенно успявах да го забравя и той се появи точно в най-неподходящия момент.

Тръгнах си без да му кажа нищо, защото не исках да го наранявам. С мен щеше да бъде нещастен. Бях сигурна в това. Нямаше как да го направя щастлив в онзи момент. Бях съсипана и той щеше да страда заедно с мен.

Направих кафетата и им ги подадох.

-По 2,50 за двамата. - казах, без да поглеждам нито един от тях. Джак изкара пет долара от джоба си и ми ги даде.

-Джес, до колко ще бъдеш тук? - попита ме Джак.

-Извинявайте, но има и други хора на опашката. - отвърнах. Знам, че го наранявам в момента, но това беше най-правилното, което можех да направя.

-Защо се правиш, че не ме познаваш, мамка му?! - извика той и в заведението стана тихо. Всички погледи бяха върху нас. Джак се огледа и изглежда се опитваше да се успокои. Премигна бързо няколко пъти и отново насочи вниманието си върху мен. -Ще се върна! - каза той последно и с приятеля му излязоха от кафенето.

Гл.т. Гилински

-Пич, кое беше това момиче? Джесика? - попита Конър, докато вървяхме към университета. - О, чакай малко! Това да не би да беше твоята Джесика?

-Да...

-Бива си я, братле! - отвърна той и аз го погледнах. -Съжалявам! Тя...защо се правеше, че не те познава?

-Аз откъде да знам?! - извиках. Бях супер изнервен заради нея. С какво заслужих това отношение? Какво толкова ѝ направих? Грижих се за нея, обичах я, а тя накрая какво? Прави се, че не ме познава.

-Добре де, по-спокойно! - потупа ме по рамото Конър.

-Извинявай, просто...ме вбеси. - въздишах.

-Стискам палци да бъде тук след един час! - усмихна се приятелят ми и влязохме в сградата.

***

Лекциите свършиха и по най-бързия начин отидох в кафенето. Нямаше толкова много хора и Джесика почистваше плота. Приближих се до нея и тя ме погледна, но веднага след това отмести погледа си.

-Може ли да поговорим? - попитах тихо.

-Съжалявам, но съм на работа. - отвърна красивото момиче, което седеше пред мен. Беше различна...още по-красива, но ясно можех да видя в очите ѝ, че беше нещастна.

-Добре, ще те изчакам!

-Има още един час, докато смяната ми свърши. - отговори ми като сбръчка вежди.

-Имам цялото време на света! - отвърнах и тя издиша тежко. Защо не искаше да говори с мен?

-Джак...

-Какво, Джес? Какво? Няма да те оставя, колкото и да ми мрънкаш да се махна. Няма да си тръгна от тук, докато не говоря с теб. - настоях.

-Ох...добре. Седни някъде и ме изчакай. - предаде се най-накрая Джесика и аз се усмихнах леко.