Still love you

44

Гл.т. Гилински

Терминът на Джесика наближаваше и очаквахме всеки момент бебето да се роди. Бях супер развълнуван и честно да си призная бях и доста уплашен. Трудно заспивах нощем и постоянно гледах към ту към Джесика, ту към корема ѝ. Най-любимата ми гледка беше когато бебето риташе и шаваше. Нямах търпение да се роди. Мисля, че бях най-щастливия човек на света. Ще стана баща, Господи! Наистина не можех да го повярвам.

Последните два месеца хормоните на Джесика бошуваха много, бебето я тормозеше и беше доста раздразнителна. Трудно можехме да проведем нормален разговор, без да се сдърпаме за нещо, но се опитвах да остана търпелив. Майка ми ми каза, че това е нормално и трябва да се примиря. Това и правих.

Девет месеца по-късно, все още не съм върнал годежния пръстен на Джесика. Исках да ѝ предложа наново и да го направя специално, но все не ставаше. И мисля, че днес е денят. Ще бъдем вкъщи, тя сигурно ще гледа телевизия и въобще няма да бъде специално, но каквото такова. Просто трябваше да го направя.

Събудих се, но приятелката ми не беше до мен. Станах и отидох да проверя дали е добре. Тя седеше на дивана и гледаше нещо на телефона си. Промъкнах се зад нея и я целунах нежно по бузата, а тя се обърна към мен с крива усмивка. Нещо очевидно не беше наред.

-Добро утро! - поздрави ме със странен тон.

-Какво има? - попитах аз направо като се настаних до нея.

-Искам това бебе да се ражда вече. Получавам ужасни контракции. Не издържам повече. - отвърна ми отчаяно Джесика и аз я прегърнах през раменете.

-Потрай още малко. Съвсем мъничко. И после мъките ще приключат. Ще си имаме бебче и ще бъдем най-щастливите родители на света. - успокоих я и тя се засмя тихо. Лампичката в главата ми веднага светна, станах рязко и отидох в спалнята, за да взема пръстена. Надявам се поне това да ѝ оправи поне малко настроението. Върнах се при нея, а тя ме гледаше объркано. Хванах ръцете ѝ и помогнах да се изправи, след което паднах на едно коляно.

-Джес, трябваше да го направя много по-рано, но все не намирах подходящата възможност. Ще се омъжиш ли за мен? - зададох "специалния" въпрос, а Джесика ококори очи и лицето ѝ замръзна. Мисля, че сърцето ми спря да бие точно в този момент. Сега има ли възможност да не приеме?

-Джак...

-Не ми казвай, че няма да приемеш. - не можех да се стърпя.

-Бебето идва...бебето идва! - почти извика. Изправих се и започнах да се паникьосвам. Обикалях напред-назад и не знаех какво да правя. - Джак, хайде обличай се! Умирам от болка! - скара ми се и аз кимнах притеснено. Сложих един анцуг и тениска, взех ключа за колата и с Джесика излязохме. Багажът за болницата беше готов още преди 2-3 седмици, за да бъдем подготвени.

През целия път Джесика стискаше ръката ми и викаше. Господи, тъпанчетата ми! След половин час стигнахме в болницата и приеха годеницата ми.

***

Вече час нямах никакви новини и започвах да се притеснявам ужасно много. Обикалях нервно пред стаята, докато докторът не излезе от стаята.

-Честито! - поздрави ме той и аз се усмихнах широко. Влязох през вратата и видях Джесика да държи бебето като го полюшваше леко. Тя изглеждаше много изморена и едвам държеше очите си отворени. Аз я целунах по челото и на лицето ѝ се показа лека усмивка. След това насочих вниманието си към малкото същество в ръцете ѝ. Клекнах леко и хванах малката му ръчичка.

-Имаме си момченце, Джак! - обади се Джесика и аз се зарадвах супер много.

-Прекрасното момче на татко! - казах миличко. - Оливър!

-М? - погледна ме объркано майката на детето ми.

-Нека да го кръстим на баща ти! Оливър! - отвърнах ентусиазирано и можех да видя колко щастлива бе Джесика.

-Е, добре дошъл на този свят, Оливър!