Still love you

19

Гл.т. Гилински

Днес нямах лекции, затова щях да отида по-рано на работа. Преди да тръгна обаче, реших да звънна на майка ми. Не се бяхме чували от доста време, а и щях да ѝ кажа относно баща ми. Набрах номера ѝ и зачаках да вдигне.

-Джак! Как си? - чух гласът ѝ в слушалката.

-Добре! А ти, мамо?

-И аз съм добре. - отговори тя.

-Радвам се. Ъм...татко се появи. - измрънках.

-Намерил те е значи...и? - подкани ме да говоря.

-В началото се държах доста грубо с него, но накрая реших да му дам шанс. Виждам, че наистина е осъзнал грешката си и иска да се поправи. Просто исках да ти го кажа. - обясних и очевидно майка ми се чудеше какво да каже.

-Щом така си решил. Няма да ти се меся. Все пак...той ти е баща. Разбирам те много добре. - отвърна и можех да усетя усмивката ѝ. Мислих си, че ще се ядоса, поне малко, но се радвам, че го прие спокойно.

-Е, аз ще ти затварям. Започнах работа и трябва да тръгвам, иначе ще закъснея.

-Започнал си работа? Е, добре! Ще се чуем някой друг път, за да ми разкажеш. - каза майка ми.

-Разбира се! Дочуване!

-Чао, Джак!

Облякох якето си и отворих външната врата, за да изляза, но пред мен стоеше баща ми.

-Хей, какво правиш тук? - погледнах го объркано.

-Исках да поговорим! - отвърна той. -Ти къде отиваш?

-На работа. Всъщност и аз исках да говорим. Знаеш ли, може би няма да е такъв голям проблем, ако закъснея малко. - казах и на лицето на баща ми се появи усмивка. Той кимна и влязохме в кухнята. -Реших да ти дам шанс...татко! - обадих се, след като седнахме на кухненските столове.

-К-какво? - заекна. - Наистина ли? - видях блясък в очите му и това ме накара да се усмихна.

-Да. Искам и аз да почувствам, че имам баща.

-Обещавам ти! Ще се реванширам за всеки един ден, в който ме е нямало. Бъди сигурен! - увери ме татко.

-Ти за какво искаше да говорим? - попитах след кратката тишина.

-Относно Ричард. Имам половината от сумата. Искам да ги вземеш. Моля те, не ми отказвай! - отговори и аз се замислих.

-Сигурен ли си?

-Даа! Трябва да се махнеш от този тип, колкото се може по-скоро. - каза баща ми и в този момент телефонът ми звънна. На екрана бе изписан непознат номер. Кой пък е сега?

Гл.т. Джесика

Днес бях втора смяна на работа и си позволих да поспя до по-късно. Но Саймън реши да провали плановете ми като ми звънне.

-Здравей, здравей! - поздрави ме ентусиазирано той, а аз исках да хвърля телефона си през прозореца.

-Саймън, защо ми звъниш толкова рано? - питах провлачено.

-Упс, съжалявам! Моя грешка.

-Както и да е! Какво стана? Всичко наред ли е?

-Да, да. Просто исках да те питам дали ще можеш да минеш през кабинета днес. Имам да ти давам нещо. - отговори психологът ми и аз се зачудих. Какво пък е това сега?

-Ъм...добре. След работа ще намина.

-Супер! Сега ще затварям, защото дойдоха хора. До по-късно!

-Чао!

Оставих телефона си на нощното шкафче и се запътих към банята, за да направя сутрешната си рутина. След това се върнах в спалнята, облякох си бял пуловер и черни дънки. По едно време някой звънна на вратата и отидох да отворя. Пред мен стоеше едър, гологлав мъж.

-Кой сте вие? - попитах направо. Той се усмихна подло и в този момент усетих остра болка в корема си. Погледнах надолу и видях кръвта по блузата ми.

-Може би и няма да разбереш кой съм! - чух последно и от там нататък всичко ми е черно...