Still love you

20

Гл.т. Гилински

Вдигнах на непознатия номер и женски глас се чу в слушалката.

-Ало? Вие сте ли сте Джак? - попита жената.

-Да, аз съм. Кажете! - отговорих.

-Джесика...не знам дали е ваша сестра или приятелка, но е ранена. Била е наръгана с нож. - каза тя в ухото ми и целия изтръпнах.

-К-какво? Как е тя? В коя болница е? - не спирах да задавам въпроси. Жената ми обясни в коя болница се намира Джесика и с баща ми потеглихме натам. Ако Ричард е замесен, а аз съм сигурен, че е, ще го закопая жив.

След около 40 минути паркирах пред болницата и на бегом стигнах до рецепцията. Попитах в коя стая се намира приятелката ми и те ми обясниха. Отидохме там и погледнах през стъклото. Джесика спеше на леглото, а на нея беше закачена една система. Аз съм виновен. Ако не бях аз, това никога нямаше да ѝ се случи. Но защо Ричард трябваше да замесва и нея? Проблемът му е с мен, не с нея. Можеше да изчака още малко и щях да му дам парите. Ще го убия!

Усетих нечия ръка върху рамото си, обърнах се и видях татко да ме гледа жално.

-Добре ли си? - попита той.

-Не. Обвинявам се. Казах му да не закача Джесика, а той какво направи? Едвам не я уби. Сестрата по телефона ми каза, че ако са я били намерили малко по-късно, е можело да я изгубим. Мамка му! - изрекох това на глас и сълзи се заформиха в очите ми. Какво щях да правя без нея, ако нещо ѝ се беше случило? Всякакви мисли минаха през главата ми и се опитах да ги изтрия моментално.

-Важното е, че сега е добре. Не се притеснявай. - успокои ме баща ми и аз кимнах леко. Телефонът ми звънна и номерът на Ричард беше изписан на екрана.

-Копеле! - изсъсках, след като вдигнах.

-Как си, приятелю?

-Не ми викай приятел! Казах ти да не закачаш приятелката ми! - отвърнах изнервено.

-Просто исках да ти покажа какво ще се случи, ако се забавиш много. Като казахме...докъде си с парите? - попита.

-Имам половината сума. Паля колата и веднага идвам при теб.

-А останалата част? Кога ще ми я дадеш? - продължи да задава въпроси копелето.

-Трябва ми още време. Моля те. - умолих го и той се замисли.

-Добре, добре! Хайде идвай и ми давай парите! - каза бързо и аз затворих телефона.

-Какво стана? - погледна ме объркано татко.

-Ричард. Става ли да взема парите? Трябва да му ги дам. - отвърнах.

-Разбира се! - той извади плика с парите от вътрешния джоб на якето си и ми го подаде. - Хайде, ще дойда с теб!

-Не! - казах категорично като поклатих отрицателно глава. -Стой тук при Джесика! Ако има нещо, ми звънни.

-Сигурен ли си? - попита баща ми.

-Да, спокойно. Няма да се бавя. - уверих го и излязох от болницата. Качих се в колата си, запалих я и натиснах педала за газта. Карах бързо по улиците на Ню Йорк и се молех да няма радари по пътя.

След известно време бях в тайното място на Ричард. Той седеше зад бюрото си, а двама от хората му седяха прави до него.

-Най-накрая! - зарадва се Ричард и плесна с ръце. -Носиш ги нали?

-Да. - отвърнах троснато и му подадох плика. Той изкара парите и ги сложи на машинката за броене. Банкнотите минаха през брояча и на малкия екран се изписа точната сума.

-Приемам това като един вид капаро, ясно? Ще чакам и останалата част. - обади се след краткото мълчание. -Как е момичето ти, между другото? Оживя ли? - изсмя се сухо и нервите в мен се опънаха.

-Да, жива е... - усмихнах се фалшиво. -...но можеше да не е.

-Не ми пука особено. Нали знаеш?

-Както и да е. Ще гледам да ти дам другите пари в най-скоро време. - казах последно и се махнах от онова място. Качих се отново в колата си и потеглих към болницата.