Still love you

2

Гл.т. Гилински

Какво ми се случи през тези шест месеца ли? Абсолютно нищо. Приеха ме в университет в Ню Йорк, преместих се и това е. Дните, след които завършихме, се опитвах да се свържа с Джесика, но все ми даваше грешка и накрая отидох до тях. И познайте какво, къщата беше дадена под наем и някакви хора тъкмо се нанасяха. Тя просто изчезна.

Правих всякакви опити, за да се свържа с нея, да я намеря, но без успех. Джесика просто ме остави. Без да каже нищо. Не знаех дори дали е жива, мамка му! И да, все още я обичам. Все още съм влюбен в нея. Всеки ден си лягах и събуждах с мисълта за нея. Исках да знам просто дали е добре. Но разбира се, тя ме остави ей така. Без да ѝ мигне окото. А дали ме е забравила? Успяла ли е да ме изтрие от живота си?

Чувствах се самотен. Рядко се усмихвах. Трудно завързах някакви приятелства тук, в Ню Йорк. Бях си по-близък с две момчета, но не е същото като в Спрингфийлд, който беше малък град и всеки се познаваше с всеки. Тук нещата изобщо не седят по този начин.

Опитвах се да се разсейвам от мисълта за Джесика, но някакси тя се беше забила надълбоко в сърцето и ума ми. В крайна сметка, отказах се. Отказах се да я търся, защото се изтощих. Бях ѝ обиден за дето не остави, но съм сигурен, че ако някой ден я срещна, което може би никога няма да се случи, веднага ще поискам да я прегърна и да не я пусна повече.

Събудих се, взех си душ и се оправих за лекции. Сложих раницата на гърба си, излязох от квартирата ми и слязох долу на паркинга. Качих се в колата си, запалих и потеглих към университета. Както казах Ню Йорк беше голям град и отнемаше време докато стигнеш от точка А до точка Б. Налагаше ми се да пътувам по един час всеки ден, за да стигна и да се върна от университета. А в Спрингфийлд всичко ти беше на 15 минути максимум. И също така, голям проблем ми бяха и задръстванията. Това е едно от най-изнервящите неща на света.

След половин час пътуване най-сетне бях в университета. Паркирах колата си и слязох. Влязох в кабинета и бях посрещнат от широката усмивка на Елинор. Тя е момичето, което е влюбено в мен, откакто съм се преместил тук. Беше доста досадна на моменти. Опитах се да ѝ обясня, че нямам абсолютно никакви чувства към нея, но тя не иска да го разбере. Живее в някакъв си нейн измислен, шантав свят.

-Как си, братле? - попита ме Конър, след като седнах на масата до него. Той е един от тези, с които съм си близък. Добро момче е и може да му се има доверие.

-Добре съм. А ти? - здрависахме се.

-Както винаги съм супер! - отвърна той и двамата се засмяхме. - Довечера ще правя купон. Ще се радвам, ако дойдеш.

-Брой ме!

***

Бяхме в обедна почивка и с Конър отидохме да си вземем кафе от едно заведение до университета. До сега не бяхме ходили там. Влязохме и се наредихме на опашката. Момичето зад бара беше обърнато с гръб към нас и приготвяше нещо. Точно когато дойде моят ред да поръчам, тя се обърна и не можех да повярвам на очите си.

-Джес?!