Still love you

5

Гл.т. Гилински

-Мисля, че заслужаваш нещо по-добро от мен...

Тя какво каза? Правилно ли чух? Нещо по-добро? Напълно си е изгубила ума.

-Чуваш ли се какво говориш? - изсмях се.

-Къде не съм права? - изправи се Джесика и аз след нея. Не можех да я позная.

-Джесика, осъзнай се! Казах ти го преди шест месеца, казвам ти го и сега. Двамата заедно можем да преодолеем всички трудности. Мога да ти помогна. Ще се справим...заедно. - усмихнах се леко и хванах ръцете ѝ. Очаквах да се отдръпне, но тя не го направи и ме накара да се усмихна още повече, но това беше за кратко. След няколко секунди се отскубна от мен и се отдалечи.

-Не ни е писано да сме заедно, Джак! Заслужаваш да бъдеш щастлив.

-Толкова много ме ядосваш... - изръмжах. - Колко пъти искаш да ти кажа, че без теб съм нещастен?! М? - извиках и тя подскочи.

-Ще ти мине... - промълви Джесика и всеки един нерв в мен се опъна до край.

-Ще ми мине, така ли? - засмях се и тя ме погледна объркано. -Шест месеца не успях да те преживея и ти ми казваш това сега?

-Ще намериш някоя друга, която да има нормален живот! - изкрещя в лицето ми и тези ѝ думи ме нараниха толкова много.

-Добре...добре. Така да е. Щом това искаш, ще го получиш! - казах последно, взех си якето и си тръгнах. Чух стъпките ѝ след мен, но не се обърнах. Това не е моята Джесика...

Гл.т. Джесика

Доволна ли съм от това, което направих? Ясно си личеше колко много нараних Джак с всичките си думи. Това ли исках наистина? Какво си мислех? Аз така наистина го наранявах повече.

И той не може да ме забрави толкова много време. Защо се държах толкова гадно? Такава съм глупачка, мамка му! Мразя се! Ужасна съм! Отблъснах единствения човек, на когото му пука за мен.

Взех си телефона и набрах номера на Саймън.

-Ало?

-Кажи ми, че си все още в кабинета си! - отвърнах.

-Да, след малко ще тръгвам.

-Може ли да дойда за малко? - попитах.

-Разбира се, чакам те. - каза той и затворих телефона.

***

Влязох в кабинета, Саймън се взираше в мен и аз се настаних на дивана.

-Нещо не е наред, но не мога да разбера какво. - обади се той и аз започнах направо.

-Той е тук.

-Той? Кой той? - сбръчка вежди Саймън.

-Джак. - отговорих.

-Така...добре. Отблъсна ли го?

-Да и се чувствам ужасно! - отвърнах и Саймън ме погледна изненадано.

-Защо?

-Защото той не го заслужава. Да го беше видял, Саймън. Толкова много се зарадва, когато ме видя, а аз какво? Държах се като пълна глупачка. - обясних.

-Значи най-накрая осъзна, че по този начин го караш да страда много повече?

-Да.

-Тогава му се извини. Не може да те остави толкова лесно. - каза Саймън.

-Как да го направя? Той...побесня, когато му наговорих всички тези глупости. - въздъхнах отегчено.

-Джесика, виж. Джак те обича. Седнете като нормални хора и се изяснете. Но не го отблъсквай. Допусни го до себе си отново. Кой знае, може да се почувстваш много по-добре така. - засмя леко Саймън и аз последвах примера му.

-Дали ще ме изслуша? - попитах след краткото мълчание.

-Разбира се! Той това чака. Пак ти казвам, няма да те остави толкова лесно. - отвърна мъжът срещу мен.

-Благодаря ти, Саймън!