Still love you

27

Затръшнах вратата след себе си и легнах на леглото. Бях супер изнервена. Разбирам, че му е кофти от това, че загуби състезанието и то точно от Тони. Но защо трябваше да си го изкарва на мен и то по този начин?

Била съм го защитавала. Аз да не съм луда, за да защитавам този психопат. Джак знае много добре, че се опитвах да го успокоя, но просто беше насъбрал много яд в себе си и нямаше на кой да си го излее, освен на мен.

След няколко минути на вратата на спалнята се почука.

-Джес? Може ли да вляза? - чух гласа на Джак отвън, но не му отговорих нищо. Той влезе и аз извърнах глава. -Може ли да поговорим? - попита и аз повдигнах рамене.

-Не знам. Може ли? - отвърнах троснато. Той се приближи към леглото и седна до мен.

-Стига, Джес! Не ми се сърди, моля те! Извини ме за държанието ми преди малко! - молеше ми се упорито Джак и постави нежно ръката си на бедрото ми, при което аз настръхнах. От толкова време сме заедно, но въпреки това всеки път, когато ме докосне, усещам как ток преминава през цялото ми тяло. Обожавах всеки един негов допир.

-Искам да ме разбереш правилно! Не го защитавам или нещо подобно. Дори не знам как изобщо си го помисли това. - казах и той издиша дълбоко. -Исках просто да те успокоя. Това е едно смотано състезание. Никой няма да го помни. Голяма работа!

-Знам, знам. Просто...не можех да приема това, че загубих. И то точно от Тони. 

-Джак, не си карал мотор от половин година. Нормално е да си загубил форма. Но отново ти казвам, не забравяй, че ти водеше през цялото време. - припомних му и се усмихнах леко, а той ми отвърна със същата сладка усмивка.

-Знаеш ли? Права си. Нека да забравим за това шибано състезание. Последното нещо, което искам е да се карам с теб. Ти си единствения човек, на който мога да разчитам, за каквото и да било.

-Забравяме? - попитах, за да се подсигуря.

-Забравяме! - отговори категорично Джак и се сляхме устните си.

***

На другия ден се събудих, оправих се и отидох в кафенето. Избърсах пода, наредих масите и хората започнаха идват. По едно време на опашката забелязах досадата Елинор. Дойде нейният ред и веднага лепна фалшивата си усмивка.

-Какво ще желаеш? - попитах я със същата мазна усмивка.

-Едно лате! - отвърна като леко наклони главата си. Ъгх, не мога да я понасям. Толкова е...отвратителна. Защо винаги трябва да има момиче, което да се бърка в живота ни? -Как си, Джесика?

-Добре. - отговорих като продължих да правя поръчката ѝ.

-Едно не мога да разбера. Защо се преструваш на толкова невинна и мила? - попита отново и аз спрях да правя кафето. Обърнах се към нея и я погледнах объркано.

-Моля? - изсмях се.

-Правиш се на такава каквато не си само, за да се харесаш на хората. Но явно само аз успявам да видя истинското ти лице. От километри се вижда, че си просто една кучка. - присви очи тя и всичко в мен кипна. Кълна се, щях да я убия, но не исках това да се случва в кафенето. Сипах латето ѝ в пластмасова чаша и ѝ го подадох.

-Взимай си шибаното кафе и се разкарай от тук. И повече не се появявай, освен ако мен ме няма. - изръмжах, а Елинор взе чашата, отметна коса и си тръгна. Слава Богу! Ако беше останала още малко, щях да я изкарам с ритници от тук.