Still love you

22

Гл.т. Гилински

Няколко дена по-късно...

Изписаха Джесика от болницата и тримата с татко се прибрахме в апартамента ми. Бавно стигнахме до спалнята ми като приятелката ми се подпираше на мен. Все още я болеше и то доста. Трудно можеше да се храни и макар само за няколко дена, беше отслабнала доста. Надявам се да се възстанови по-бързо. Помогнах ѝ да легне на леглото и ѝ подадох дистанционното на телевизора.

-Искаш ли нещо? - попитах и тя се усмихна сладко.

-Не, спокойно. - отвърна и аз поставих целувка на челото ѝ.

-Татко искаше да говорим за нещо. След малко ще се върна. - казах и тя кимна. Върнах се в хола и баща ми ме чакаше седнал на дивана. -Е, слушам те! Какъв е планът?

-Имам познат в полицията. Той каза, че ще ни помогне да погнем Ричард. Търсят го от много години, но все не можели да намерят доказателства, за да го тикнат в пандиза. Копелето все намира начини да се измъкне... - обясни като последното изречение го измрънка под носа си.

-Но...как ще го направим? Как ще го вкараме в затвора? - попитах объркано. -И ще му дадем ли останалата част от парите?

-Не! Няма да му ги даваме. Ако се бях усетил по-рано, нямаше да му даваме и тези пари. Както и да е. Ще отидеш при Ричард и ще го накараш да си признае за всички престъпления и незаконни неща, които е вършил. Той се изнервя бързо и ще бъде лесно. Просто трябва да го предизвикаш. А в същото време в себе си ще имаш записващо устройство и така ще имаме доказателство срещу него. Но, разбира се, подробностите ще ги обсъдим по-късно.

***

Татко си тръгна, а ние с Джесика седяхме гушнати в леглото и си говорихме за най-различни неща, но телефонът ми звънна и прекъсна разговора ни. Беше Конър.

-Какво става, братле? - попитах, след като вдигнах.

-Слушай сега! - извика той и аз отдалечих телефона от ухото си, защото имах чувството, че ще ми пукне тъпанчето. - Разказвал си ми, че много харесваш моторите, нали? Или нещо се бъркам?

-Да, да. Харесвам ги. И какво?

-Един мой приятел също се състезава, разказах му за теб и той каза, че можеш да дойдеш на пистата да покараш. И не ти трябва мотор. Те ще ти заемат. - отвърна ентусиазирано приятелят ми.

-Не мога, човече. Знаеш за Джесика...искам да остана с нея вкъщи. - отговорих и момичето в прегръдките ми ме погледна намръщено.

-Ще дойда с теб. - прошепна. - Без това не ми се седи тук.

-Всъщност...ще дойдем. - промених веднага отговора си и можех да усетя щастливото лице на Конър.

-¡Perfecto! Ще ти пратя адреса. Ще се видим направо там. И аз ще дойда. - зарадва се той.

-Добре! До после! - казах последно и затворих. -Сигурна ли си, че не искаш да останем вкъщи? - обърнах се към Джесика като повдигнах едната си вежда.

-Даа! Не искам да седя затворена тук. Хайде, да тръгваме! - пришпори ме тя и аз се засмях леко. Оправихме се набързо и отидохме на адреса, който Конър ми прати. Слязохме от колата и пред нас се ширеше огромна мотописта. Доста по-голяма от тази в Спрингфийлд. Нещо в мен потрепна. Определено това място ми липсваше.

Огледах се наоколо и видях няколко момчета да си говорят. Забелязах и Конър сред тях. Отидохме при тях и се запознахме с останалите. С едното момче минахме през гаража, за да взема кросовия мотор, с който щях да карам. След това слязохме на пистата и се наредих на стартовата линия. Хванах кормилото, на което имаше сложени гардове. Усещането беше просто невероятно. Не се бях качвал на мотор от половин година и ми беше доста странно, но бързо свикнах с тази странност. Определено ми харесваше.